ПАЗЕТЕ СИ СЪРЦАТА

Пази си сърцето ! – Това ми написа обичана и уважавана от мен професорка, мой преподавател от Великотърновския университет. 
Не можах. Не можах да го опазя  нито от любов, нито от гняв, нито от отблясъци и илюзии.
Трябва да има някаква връзка между големината на сърцето и това, което може да понесе. Колкото и да казваме, че то е Вселената на любовта и живота ни, сърцето ни е едно малко сърце, което един ден се уморява и спира. 
Изпитах го на гърба си и в самото си сърце. Голямата тайнственост, когато висях на косъм между живота и смъртта, беше, че сърцето умира, а не боли. Сърцето изпраща режеща болка на друго място – изпраща я встрани от себе си, в средата на гърдите ти, сякаш за да не се срамува, че те изоставя. 

С каквото и да напълниш сърцето си – с любов, с омраза, със съмнения, с убеденост, с непоклатимост, с добродетелност, с коварство – то може да изтърпи всичко и после изведнъж да прелее, да скочи, да изчезне. 
Много хора живеят без сърца, без мозък – живеят с гърлото и стомаха си, с джобовете и банковите си сметки.
Много хора живеят с по две и три сърца, а понякога – рядко – по веднъж на век, се явяват личности със сърца, които светят. И не – това не е романтика и не е литература, не е само сърцето на Данко  – това е история, която трябва да бъде открита, прочетена и почувствана. 

Сърцето на Левски е светело така. Но какво трябва да са направили нозете му, за да обиколят България. Какво трябва да са направили ръцете му, за да прегърнат и утешат и за да напишат с прости, сурови, а понякога и нечетливи думи писма до съвременниците и до бъдещето. 
Какво ли трябва да е било сърцето на Ботев, за да подпечата с кръвта си всяка дума от неговите стихотворения? Колко далече трябва да е било сърцето на Ботев от инстинкта му за живот и колко близо до любовта му към Отечество, род, жена и деца?
Какви ли трябва да са били сърцата на обикновените, незнайни български момчета и мъже, загинали във войните за България? Те, освен покойници, както пише Вазов, са и безсмъртници. Представяте ли си, ако изведнъж сърцата на тези герои оживеят и започнат да изтласкват кръвта на родината, каква сила ще придобием? И колко високо можем да стигнем?

Голямо е изкушението да посоча и други хора, чиито сърца са движели нашата История. Но почна ли, няма да мога да спра, затова ще спомена само сърцето на нашия общ, усещан от всички българи прародител , който е навсякъде. Не му знам името.
Знам само, че в началото на моя род е бил дядо Нешо. Ако обаче към неговото име добавим имената и на вашите прародители, може би ще стигнем до самото начало.
Искам да посоча и примери, които да ни вдъхновят сега. Петимен съм да усетя, да видя, че някой е готов да се жертва, че някой е дошъл да служи, а не да командва, че някой наистина обича бъдещето на България, а не само собственото си бъдеще. 

Усещам, че ако продължа така да се пека на огън всеки ден, да се въртя и да се мятам, да се колебая, да се втурвам безразсъдно, накъдето ме тегли сърцето, и да се връщам с окървавен нос, няма да стигна много далече и ще забравя за какво съм тук.
Не че знам за какво съм на земята – това никой не го знае. 
Но винаги ми е било най-хубаво, когато пиша стихове, и най-тежко – когато не пиша стихове. А какви са самите стихове – един Господ знае. И сърцето ми, което знае всичко. 
Ако искате, не приемайте насериозно думите ми – сутрин думите са едно, следобед – друго, а вечер – трето.
И си пазете сърцата, без да мислите, че ги пазите.

Николай Милчев