ПОКОЛЕНИЕТО, ЗА КОЕТО СЕ ГОВОРИ МНОГО И СЕ ЗНАЕ МАЛКО

ПОКОЛЕНИЕТО, ЗА КОЕТО СЕ ГОВОРИ МНОГО И СЕ ЗНАЕ МАЛКО

Автор: Стела Богомилова

Сякаш вече не говорим за хора, а за версии на човека.

Не е ли странно, че имената на поколенията днес са с английски букви – X, Y, Z?

Baby Boomers. Gen X. Millennials. Gen Z. Gen Alpha.

За яснота, съвсем накратко:

• Baby Boomers – следвоенното поколение на оптимизма и сигурността.

• Gen X – израсналите без интернет, с ключ на врата.

• Millennials – поколението, което израсна заедно с интернет.

• Gen Z – първото, което не помни свят без смартфон.

• Gen Alpha – децата, които растат с изкуствен интелект още от първите си години.

Наблюдавам Gen Z от различна перспектива. Не като журналист или социолог, а като човек, който от години работи с млади хора, родители и семейства.

И виждам нещо, което трудно се побира в обичайните определения:

Те са самотни.

Неразбрани.

Различни.

А ние още нямаме достатъчно добър начин да ги възприемем.

Те са сейфове, чийто шифър за отключване постоянно грешим.

Искам да избягаме от клишетата. Да не превръщаме това, което знаем за тях, в обвинителен акт: не могли да се концентрират, не четат, живеят в телефоните. Това може да е вярно. Но е и много повърхностно.

По-интересно е да попитаме не какви са те, а каква среда ги създаде.

Те израснаха в свят, в който всичко се сменя прекалено бързо – технологии, моди, авторитети, професии, ценности.

Така очарованието и разочарованието почти се сляха. Понякога между тях няма години. Няма дори дни. Понякога са разделени само от няколко часа.

Какво означава симптомът на ускореното време?

При нас времето течеше другояче. Една година почти не означаваше разлика. Родените през 1964 и 1965 г. спокойно казваха:

„Ние сме едно поколение.“

При Gen Z обаче една година може да се преживява като цяла епоха. В рамките на тези дванайсет месеца могат да се сменят приложения, идоли, мемове, жаргон – цял микросвят.

Затова и те самите често не казват „ние сме едно поколение“.

Казват:

„Аз съм 06.“

„Той е 02.“

„Тя е 04.“

Все едно вече не принадлежат на глобалното човечество, а на конкретен набор със собствен микросвят.

Това е едно от любопитните противоречия на Gen Z: ние говорим за тях като за една генерация, а те самите често усещат разликите помежду си много по-рязко.

Това поколение израсна гладно за внимание.

Родителите имаха все по-малко време, ангажирани да оцеляват в нестабилното общество след прехода.

Децата живееха детството си в повече самота.

И точно когато останаха без човешко внимание, попаднаха под непрекъснатия обстрел на технологичното обсебване.

Детето търсеше някой да го гледа. Да бъде забелязано. Видяно. Отличено от себеподобните си.

А се оказа непрекъснато наблюдавано от алгоритми.

Жадуваше за човешко присъствие.

Страдаше от различността си. Сравняваше се с другите. Искаше приобщаване.

А получи безкрайно дигитално присъствие.

Търсеше разбиране.

Но постепенно изгуби собствените си понятия и внимание. Способността да се вглежда в себе си. Да мисли и говори за собствените си чувства.

Способността да насочва погледа си навътре е атакувана от среда, която непрекъснато го дърпа навън.

Ограничи се предимно до оценката си за външния свят , без да отчита своето влияние в общите процеси.

Може би затова един от най-честите конфликти между по-възрастните поколения и Gen Z е именно в чувствителността.

По-възрастните често намират младите за „твърде чувствителни“, понякога ги наричат „снежинки“.

Gen Z пък усеща по-възрастните като студени, груби и емоционално недостъпни.

Две поколения, които говорят за едно и също нещо с различни езици.

Едните казват: „Животът е труден, трябва да издържиш.“

Другите сякаш отговарят: „Но защо трябва да стане още по-труден, за да докажем, че можем да издържим?“

Искам да кажа на Gen Z:

„Виждам ви. Не всичко във вас е проблем. Някои от нещата, които ви правят трудни за разбиране, може би са точно нещата, които един ден ще се окажат най-ценни.“

А на родителя:

„Не сте изгубили детето си. Просто трябва да научите нов начин да бъдете близо до него.“

И на учителя:

„Може би детето не е неспособно. Може би инструментът, с който го измервате, вече не е достатъчен.“

Те не знаят как да бъдат сами, защото почти никога не са били оставяни сами.

И затова отчаяно търсят истинска близост.

Това е поколението, което никога не остана насаме със себе си.

И същевременно – поколението на екзистенциалната самота.

В практиката си съм чувала от тях неща, които не се забравят.

Че не се страхуват от смъртта.

За тях тя не е окончателна. Прилича на света на любимите им герои – умираш, връщаш се, получаваш нова сила.

Но това не означава, че не се страхуват от загубата.

Напротив.

Загубата на близък човек може да ги разтърси дълбоко. Поредицата от раздели с приятели може да ги доведе до фатализъм.

Смъртта не винаги е най-големият им страх.

По-страшно може да се окаже да загубиш връзката. Затова понякога развиват тежки зависимости и обсесии.

А когато ги попиташ за живота им тук и сега, когато трябва да обяснят постъпките си, понякога казват:

„Все едно устата ми е с цип.“

„Все едно на езика ми има катинар.“

Какво има зад този катинар?

За да се чуе, оставям тук един казус с една майка и два гласа към нея.

ЕДНА МАЙКА. ДВЕ ДЕЦА. ТРИ ПОКОЛЕНИЯ. ТРИ СВЯТА.

В този казус майката е от поколение X, родена през 70-те години на миналия век.

Последното поколение с аналогово детство и дигитална зрялост.

Това поколение растеше с ключ на врата, с повече самостоятелност и по-малко илюзии.

В България това е поколението, чието детство беше в социализма, а съзряването – в прехода през 90-те.

То видя как един свят свършва и друг започва.

Отделно от това, се оказа поколението на дигиталните имигранти – хората, които трябваше да се научат да живеят в новия свят, след като вече бяха изградили себе си в стария.

Затова те са прагматични, скептични, жилави и психически издръжливи.

Те не са традиционната опора.

Те са мостът.

И точно затова са точната константа, през която се вижда разликата нататък.

До майката в този казус достигат две писма от две различни поколения.

Една и съща тема – отделянето от семейството.

Но коренно различно отношение.

ГЛАСЪТ НА GEN Z

„Трудно ми е да облека мислите си, винаги ми е било… Но зная какво изпитвам всеки ден – благодарност. Към Бога, че те има, а към теб, че си част от мен и корените ми… Ти си моята първа и последна опора.“

Това е гласът на сгъстеното време.

Лаконизъм не от бедност, а от претоварване.

Когато сетивността изпреварва езика, гласът се свива. Устата остава с цип. Езикът оскъднява.

Майката тук не е човек от делника.

Тя е архетип.

Идеализирана и отдалечена.

Първа и последна опора. Начало и край.

В свят, в който вниманието е стока и всичко се сменя, Gen Z търси една непроменлива, сигурна база, от която да контролира близостта.

Затова идва и вината.

Вината от сепарацията в името на идентичността.

Трябва да се отдалечи, за да разбере какъв е животът без родителя.

Но отдалечаването се преживява като отчуждаване.

Родителят е друга величина.

Детето и майката са сякаш от различни планети.

Детската обич сякаш е безсилна. Но същевременно точно при това поколение любовта към родителя и стремежът към отделяне се опитват да съществуват едновременно, без едното да отменя другото. Възможно ли е обаче, е рисков въпрос.

Те не просто имат нужда някой да ги разбира. Те имат нужда от ,,преводач,, , за да ги представи на света, човек, който да може да бъде с тях в онова пространство, където думите още не са се родили.

Някой, който може да разговаря с тях и когато говорят, и когато мълчат.

Някой, който да не е досаден родител и да не бърза да запълва тишината им със собствените си обяснения. Някой, който да не ги кара постоянно да се привеждат на езика на възрастните.

И тук според мен се крие един от най-големите загадки на това поколение: те са изключително свързани със света и едновременно с това трудно се свързват със самите себе си.

Следят всичко. Знаят всичко. Виждат света отвсякъде.

Но когато ги попиташ:

„А ти какво направи?“

може да настъпи тишина.

Не защото нямат какво да кажат.

А защото не са свикнали да поставят себе си като действащ субект в собствената си история.

Те са наблюдатели на света, коментатори на света, консуматори на света, понякога дори негови критици.

Но много трудно казват:

,, АЗ ПРОМЕНИХ ТОВА’’

Желаят промяна, но не самохвално. А може би защото са прекалено чувствителни към всяка форма на фалш и самореклама.

И нашата цел трябва да бъде помощ да се появят в собствения си език.

ГЛАСЪТ НА MILLENNIALS :

„Вместо това, лошите спомени те преследват и раните не зарастват, а ти все мислиш добро за тези, които са ти навредили. Вместо да загърбиш всичко това и да потърсиш парченце доброта, нещо дребничко, което да има по-голяма стойност в настоящето, отколкото тези зли сенки от миналото, те закриват и най-малкия лъч светлина. Аз може би съм една от тези сенки… а най-щастлива бих била да позволиш светлината да ме разкъса. Как искам ти да си добре – няма какво по-точно от това да кажа, което да синтезира желанията ми ведно. Не връщай крехките надежди в небитието. Но най-голямата мъка е, че те оставям.“

Това е гласът на бремето. На изтичащото време.

Ако Gen Z сгъстява, Millennials разгръща.

По-наративен, по-жизнен език.

Речникът е друг.

Оптимизмът е мечта за рани, които зарастват. Изпепеленото огнище може да се съживи. Загубената усмивка може да се върне.

Това е поколението, което носи сенките на изключеното минало и тежестта на прехода в тялото си.

Майката в представата на това поколение не е кумир.

Тя е жив човек на ръба, нуждаещ се от спасяване.

И затова ролите се обръщат.

Детето родителства родителя.

Това е борбеният оптимизъм – да вярваш, че едно парченце доброта, нещо дребничко, отвъд големите цели, може да има по-голяма стойност в настоящето.

Една майка.

Две стратегии за оцеляване.

Едната идеализира, за да може да се отдели.

Другата хуманизира до болка и приземява, за да може да спаси.

Ето го поколенческото разминаване, за което пиша и което се чува и в двете писма.

Затварям този казус.

И се връщам към катинара на Gen Z.

Gen Z остава смразяващо неразгадано поколение, защото не романтизира смъртта.

Просто вече не я преживява непременно като край.

За сметка на това животът често им изглежда като място, в което думите им остават заключени.

Те са своенравни и импулсивни.

Отказват родителската помощ.

И тук има нещо, което наблюдавам особено ясно.

Те искат да разберат кои са сами по себе си.

Не само кои са като деца на своите родители.

А какво могат да направят сами.

Това е естествен етап от всяко порастване.

Но при тях сякаш е хиперболизиран.

В стремежа си да се отделят от родителския авторитет те попадат в друга, още по-малко видима зависимост – зависимостта от алгоритъма.

Бягат от родителя и попадайки в лапите на дигиталните сфери, те водят безнадеждна битка с гена.

Виждат в себе си черти на майка си и баща си, срещу които съзнателно са се бунтували.

И тогава се случва един от най-дълбоките им вътрешни конфликти:

Да се отделиш, без да се отречеш.

Да обичаш, без да зависиш.

Да приличаш, без да бъдеш същият.

Те искат видимост.

Опитват се да бъдат видими, без да бъдат притежавани ;

опитват да са самостоятелни, докато живеят в свят, който непрекъснато им казва какви да бъдат.

Искат значимост не само заради парите.

Искат да бъдат уважени и приети.

Да бъдат валидни.

Да бъдат екзистенциално смислени.

От тях станаха едни от най-успешните инфлуенсъри.

И може би причината не е само в славата.

Те искат връх, от който да виждат хората и сами да преценяват кого да допуснат до себе си.

След като често са усещали, че не контролират средата си, искат поне да контролират близостта.

Това е много важно.

Защото Gen Z може да изглежда като поколение, което иска да бъде постоянно наблюдавано.

А всъщност може би иска да контролира кой има право да го види истински.

Те са много чувствителни към лъжата.

Може да простят грешка.

Но трудно прощават позата.

И тук стигаме до най-важното.

Това са деца с богато въображение, развита интуиция, изключителна сетивност, асоциативно мислене, образно възприемане, изострено чувство за справедливост и лидерски потенциал.

Но позитивите им се превърнаха в бреме.

Богатото въображение затруднява концентрацията.

Асоциативното мислене влиза в конфликт с линейното.

Високата чувствителност води до по-лесно претоварване.

Креативността влиза в конфликт с методите на училището.

При много от тях има това, което аз наричам РВВ – различно възприятие и възпроизводство.

Креативни решения, но функционални трудности в традиционните задачи.

Трудности при четене и писане.

Неразпределено внимание.

Ритъмни нарушения.

Но и интелигентност.

Те не са с по-малко способности.

Те имат потенциал за изпреварващо развитие.

И този потенциал понякога се оказва прът в колелото на възходящото им сбъдване.

Защото нормата е тромава.

Не може да им насмогне.

С една дума:

Мерим риба с линийка за птици.

Затова конфликтът може би не е между Gen Z и родителите.

Не е и между Gen Z и училището. Не е между тях и обществото.

А между ускореното естествено развитие и бавната скорост на институционалната адаптация.

Проблемът е в системите , които изостават.

И тази задръжка има цена.

Понякога те започват нещо, но не издържат бавния път до резултата.

Стават. Бързат. Не стоят мирни. Прелитат над нещата.

После след крах - депресия.

Зарязват проекта.

Тръгват към следващото.

Не непременно защото не могат.

А защото средата не успява да настигне темпото, с което те очакват промяната.

Затова умният работодател печели Gen Z чрез гъвкавост и прозрачност.

Сменя модела: премахва тежката йерархия в името на бързия кариерен напредък.

Дава кредит доверие: Хибридният режим на работа пренася фокуса върху реалните резултати.

Държи постоянна връзка: Директният диалог и честите микро-повишения поддържат висока мотивация.

Взаимна отговорност: Ясни критерии .

Висша цел: Психичното здраве и смисълът в труда създават сигурност.

Без този креативен подход ще срещаме все повече демотивирани Gen Z представители.

И ако трябва да ги чуем с техния собствен език в момент на апатия – лаконичен до крайност – ще е като онова момиче на касата, което ми каза:

„Девет едно.“

Аз: „Какво?“

Тя: „Цента.“

Аз: „Мислех, че искаш евро.“

Тя: „Мързи ме да кажа деветдесет и един цента.“

Това може да изглежда като мързел.

Но може би е и симптом на поколение, което е израснало с усещането, че всичко трябва да се случва веднага.

Въпросът сега изобщо не е какво да поправим в Gen Z.

Те не са изгубено поколение.

Ние за малко да ги изгубим, докато им давахме телефони, за да не ни безпокоят, и алгоритми, за да ги забавляват вместо нас.

А сега им се сърдим, че вниманието им е ограбено.

Тяхното лаконично „девет едно“ не е само мързел. Това е осъзнаване на енергията и времето като висши ценности, които трябва да се пестят.

Идеалът им е: за кратко време , без особени усилия - отличен резултат.

Тяхното ,, девет едно,, е и протест.

Съкращават думите, защото отдавна са разбрали, че никой няма време за цели изречения.

Затова, ако детето ви някога ви е казвало, че има „катинар на езика“, не бързайте да разбивате желязото със съвет, с лекция, с морал.

Просто останете там.

Близко.

Ту видими.

Ту невидими.

Но достатъчно дълго, за да издържите тишината преди и след дълбоко кодираните им думи.

Те не искат ние да им дадем смисъла.

Искат да им оставим място да си го създадат сами.

,,А аз какво съм направил с този свят?“

И да влязат в още по-дълбокото:

„Какво мога да направя с него?“

Искат някой, който да издържи да ги гледа истински, докато го правят.

Искат от нас огледало, в което да се разпознаят без обвинение. Искат да се върнат при себе си.

Защото поколението, което никога не остана насаме със себе си, всъщност най-много от всичко търси точно това:

Да остане насаме с някого, на когото има доверие

Автор: Стела Богомилова