Посрещнахме F16 с хляб и сол. За да приветства присъстващите на пистата в Граф Игнатиево, самолетът направил няколко кръгчета. Премиерът и военният министър – и те са сред посрещачите на въздушното чудо.
Винаги, когато си помисля, че униженията ни имат край, се оказва, че краят е безкраен. Толкова дълго копаем собственото си дъно, че се показахме от другия край на Земята. Нямаме армия, победени сме, разоръжени сме, самообезоръжили и самораздали сме се, самоподложили сме се, самонавели и саморазкрачили, обаче посрещаме новия самолет с радостни викове на аборигени. Нещо извънземно е долетяло и ние сме се събрали да го посрещаме.
Целият номер е да ни видят американците как въпреки че ходихме в Париж, сега сме и на Граф Игнатиево – хем сме с Макрон, хем с Тръмп.
На времето в Русе, когато посрещали Батенберг, разпрегнали конете от каляската му и русенските големци се впрегнали вместо коне и я теглили до кметството – да му покажат колко го обичат. Същото става и сега. Все повече и повече разбирам, че случайността и случайничеството са основни и в нашия живот, и в нашата политика. Случайни хора на неслучайното място България ни правят за резил.
Ако не бях гледал фрагменти от вота на недоверие днес на правителството, никога нямаше да повярвам, че имаме такъв външен министър. Отдавна съм се примирил с всичко в живота си и нямам никакви претенции към нищо, освен към българския език (вече само донякъде). Днес външният министър Георг Георгиев изговори толкова безсмислици и глупости, ръсеше толкова несъществуващи думи, опитваше се да ни смае с такива абсурдни словесни конструкции, че надмина и Кирил Петков. Изгледайте, ако е възможно, речта му, и ще видите за какво става дума. Тя е несравнима с нищо от този род.
Самият вот за външната ни политика е безсмислен, защото ние не само нямаме външна политика, а нямаме интелектуален, морален и словесен капацитет да управляваме две села накуп. Парвенюта, въобразили си, че представляват нещо. Външната ни политика е вътрешна по отношение на „агресирането и агресиращия нападател, който е нарушил международни договорености, които не са адресирани към момента на уведомлението и изчакването параметрите на истината“. Край на цитата, възпроизведен по памет.
Ето горе-долу такива и подобни обяснения произнасяше господин министъра на външните работи, като през цялото време си играеше с интонацията като дете с балон.
Пълна мъгла, вятър и мъгла е цялата работа за външната ни политика. Ала-бала, пунта Мара, вдигнат юмрук, протегната длан, въздух в юмрука, нокти по протегнатата длан и едно голямо нищо и половина.
Но да се прави цялата ни държава на ударена по главата след смъртта на капитан Марин Маринов и да не смеем да гъкнем да не би еврейското лоби по света да ни вдигне мерника, не дай си, боже – това минава всички граници и е непоносимо. Щели сме да „изискваме“ извинение и компенсации, каза Георг Георгиев. Няма да изискваме да бъдат наказвани виновните, а да ни се извинят и да ни платят кръвнина. Умирам за такава външна политика – умирам от срам.
Срам ме е от всичко, което става. Срам ме е от това, дето се напикаваме в гащите от радост и умиление пред F16, блок 70.
Срам ме е, че и до крак да ни избият и да остане само един жив човек във Външно министерство, пак ще чака отнякъде доказателства за истината защо сме избити всички останали.
Срам ме е, че гледат на нас като на кучета, изведени на разходка, на които хвърлят топки и ние трябва да ги гоним и да ги връщаме.
Сега топката се нарича „конвергентен доклад“ – тоя конвергентен доклад ми е израснал на пъпа, дето се вика, и убийте ме – не знам какво точно значи. Знам само, че е топка, хвърлена в тревата, към която трябва да тичаме.
Срам ме е от политици, от журналисти, срам ме е от цензурата, от свирепата диктатура, от безизходицата.
Срам ме е, че в България българите са все по-малко и по-малко, че чезнат и се топят.
Срам ме е, че половин България няма вода да пие и да си умие очите.
Срам ме е от тия петдесет лева за Великден – ужасен срам са тия пенсионерски петдесет лева. Как им се откъсва от сърцето?
Срам ме е, че умират деца по пътя, че навсякъде по света умират деца - като врабчета и като ангели. Стига сте избивали деца, животни такива!
И най-много ме е срам от себе си, че не спирам и не спирам да пиша и да се мятам като риба на сухо, и да не чувам нищо, което да ме насърчи.
С годините човек губи слуха си и това е единствената ми надежда, че вероятно се чува нещо, но аз не го долавям.
И пак, като се сетя, че клечим като кучета по писти и летища да посрещаме един самолет, който ще ни пази руснаците да не ни избият и завладеят, и окончателно ми се завива свят.
Работата е опусната по всички линии. И не знам кой може да я хване, да я спре, да я разтърси и да я озапти.
Николай Милчев
rusnak
18 hours before
Добро. Нищо де, идва сезона на гъбите.
Коментирай