Някои хора остаряват като катедрали, други като цървули. Това е стара народна истина. Времето е безпощаден скулптор, но материалът, от който сме направени, избираме ние самите.
Има хора, които с годините побеляват с достойнство. Косите им са като покрив на къща, устоял на стотици бури. Всяка бръчка по лицето им не е белег на старост, а изсечена в камък история - за удържана дума, за подадена ръка, за изплакана, но спечелена битка. Тези хора не вехнат. Те отлежават като хубаво вино. Колкото повече време минава, толкова по-скъпоценна става думата им, толкова по-топъл е погледът им, толкова по-силна е тишината им. Когато седнеш до такъв човек, усещаш завет.
Има обаче и едни други, които остаряват като цървули. Те не трупат мъдрост, а само злоба. Кожата им се втвърдява от завист, езикът им изтънява от клюки, а душите им се вкисват. Те прекарват живота си в навеждане, в угодничество, в малки и големи предателства, докато накрая просто се разпаднат в калта на собственото си безличие. От тях не остава нищо, нито спомен, нито следа.
Днес живеем във време, което ни кара да бързаме, да бъдем пластмасови, да се продаваме евтино за бързи харесвания и фалшив блясък. Но евтиният избор винаги оставя горчив вкус. Човек не става велик с това, което притежава, а с това, което е устоял да не продаде. Всеки ден, с всяко наше решение, ние избираме как да остареем. Дали да градим храм в себе си, кирпич по кирпич, с чест и чиста съвест, или да се свием в ъгъла като скъсана обувка.
Животът е твърде кратък, за да го изживеем на колене. Не позволявайте на времето да ви превърне в утайка. Пазете гръбнака си изправен, очите - чисти, а сърцето - отворено. Остарявайте така, че когато младите погледнат към вас, да не виждат вехтория, а катедрала, пред която да потиснат глас от уважение.
Бъдете катедрали!
Цървули има на всеки ъгъл.
Любослав Костов
