БАНГАРАНГА, БЪЛГАРАНГА И БЪЛГАРАНКА

Вече нищо няма значение – кой какво е писал, кой какво е казал, няма никакво значение. Абсолютно пък никакво значение няма какво преди дни написах аз и какви поети препоръчах на Дара да чете.

Така в България са посрещали Юрий Гагарин, Георги Иванов, футболистите – деветдесет и четвърта година…

В момента Дара е долетяла на българска земя, подскача, държи кристалния микрофон на победител на Евровизия и над главата ѝ падат жълти конфети и ленти.

Вече нищо няма значение. Има значение само, че тази победа ни влиза под кожата, пали ни кръвта и най-ама най-важното от всичко – че слага българските деца на раменете на бащите им и те развяват българските знаменца и чакат кака си Дара.

Така преди много години – на раменете на един шофьор от Ловеч – викахме му Цакето, аз посрещнах Юрий Гагарин в Плевен. Не съм си мислел, че е бил в Космоса, обаче аз се чувствах безтегловен и не на тая земя.

Понякога времето спира да се движи, скоростта на светлината престава да има значение и всичко се измерва с човешката радост. И с нуждата от победа. Всички имаме нужда от победа. Имаме нужда победата да ни замае, да ни излекува и да ни подлуди от радост.

Все ми е тая вече, че не мога да разбера какво значи бангаранга. Аз го чувам като българанга или още по-добре –като българанка. Говори бангаранга – казва Дара. Аз чувам – българанка.

Гледам и тая кристална купа микрофон на Евровизия – прозрачен е микрофонът и през него минава светлината – светлината на славата. Обаче и прилича на парче лед тоя микрофон и си мисля, че от много стискане в ръце може и да се разтопи. Чувал съм, че славата е като дрога, като излитане в Космоса.

И си го пожелавам да го преживея като изпитание, но защото е почти сигурно, че няма да стане, гледам да опазя Думите, които пиша, да не се разтопят. Искам ги прозрачни, но да не се разтапят като лед.

Виждам как реагират на победата на Дара нейни колеги, много по-известни от нея досега. Хвалят я, големи думи казват за нея, но ми се струват и леко тъжни. Не съм сигурен дали завиждат и дали ги е яд. Но си личи, че са обидени в известен смисъл от това, че славата е кацнала на Дариното рамо.

Успехът на другите винаги буди завист. Изпитал съм го и аз. Само че ако завистта от успеха на другите не премине в осъзнаване, че Бог наистина хвърля зарове за всеки един от нас, трябва да се поболеем.

Нямат никакво значение вече всички приказки какъв е форматът на Евровизия. На мен лично ми прилошаваше на клиповете на някои песни. От визията на някои певци ме втрисаше и мислех да си лея куршум.

Но това, че Дара победи, ме кара да се чувствам като перце от голямото крило на Българския талант.

Беше крайно време да се оженим с Ямайка в музикално и семаантично отношение и чрез английския език и ритъма на сърцето да покажем, че едновременно вземаме от света, но му и даваме.

Сдобихме се с поне няколко дена самочувствие.

Сдобихме се с възможността да бъдем един до друг и да не се делим по цветове, по партии и по пристрастия.

Ако тази дума – бангаранга – ни показва, че можем да се обединим и върху нещо, което не разбираме докрай, това значи, че сме млади, че тепърва имаме да учим и да откриваме Смисъла.

Моят приятел – поетът Кирил Гончев, казваше: „Аз за едната Нобелова награда живея“.

Днес България живее за едната Евровизия. И за възможната бъдеща Българска визия на музиката, на книгите, на картините и на честния си живот.

Нашето любимо граматическо и историческо време е бъдеще време.

На мен от цялото посрещане най-много ми хареса, когато едно момче, седнало на раменете на баща си, като видя Дара, почна да целува обръснатата глава на създателя си, все едно че целува Дара.

Николай Милчев