ДОЙДОХ СИ В СОФИЯ ЗА МАЛКО

Дойдох си в София. Върнах се в София. Пристигнах в София. 

Има разлика, нали?

Заради петъчната среща в Момчилград съм в София за няколко дни. Въпросът е дошъл ли съм си, върнал ли съм се, тука ли съм. 

Предишните пъти едва издържах София. Часовете просто ми късаха нервите и бързах да тръгна за село. 

Днес София ми се видя смирена, някак равна, успокоена и отчуждена от мен. 

Като слезех от рейса и стъпех на гарата в София някога, усещах, че земята ври, че е топла, че ме чакат толкова много неща. И тичах, и бързах да ги свърша, да ги видя, да ги изрецитирам… Бързах да участвам. 

Е този номер с участването направо ни побърква. Все ни се ще да участваме. Ако не сме в ложата, поне да сме на първите редове. Ако името ни не е знаме, поне да се споменава.

Не ни стига, че участваме в живота, ами искаме да сме и в неговите случки. Мами ни самите ние да сме случка. 

През тия две години, в които съм в Гложене, бавно, но сигурно слязох в кладенец. Усещах как се спускам надолу, как гласовете от повърхността стават все по-слаби и как отдолу свети вода. В кладенците обаче има кофи за вадене на вода, нали знаете. И тия кофи някой път заедно с водата могат да извадят потънало изображение, изгубено изображение. 

Поне сто пъти съм писал за рибите, които тичат да си хвърлят хайвера в родните ручеи. Мога да гарантирам с клетките си, че има такава непонятна магнитна магия – магия на молекулите в ручея, която те тегли натам. 

В къщата на село отдавна не мирише на баща ми, не мирише на неговата теменужна пот, не мирише на неговата изкъпана коса, на униформата му не мирише.

Не мирише и на майка ми, не мирише на манджите ѝ, не мирише на подправките ѝ и на тая суха мента, с която тя напълни цялата къща. Не мирише и на несвършващите ѝ и неразбираеми сънища и отплувания– на нищо такова не мирише, защото всичко това вече е в мен. И ме бута надолу в кладенеца, и ме дърпа нагоре – към земята и пръстта.

В село кладенци няма и щеше да е по-точно и правилно, ако дам пример с някоя пропаст, с някоя яма, защото в Балкана и около нашето село кладенците са във вид на ями и пещери. И като си затворя очите и си представя какъв живот има под краката ми, свят ми се завива. 

А в София днес ми е приятно, спокойно. Не мисля за книги, за премиери, не мисля за изложби. Всичките ми уговорени срещи са с лекари. И въпреки всичко ми е приятно и спокойно. Градът не ме натоварва, не ми пръска слепоочията. Просто съм дошъл тук на екскурзия – на екскурзия, за която знам всичко. Освен едно – какво следва и какво ще бъде по-нататък. 

Не може да се живее без хора. И не може да се живее без природа. И не знам докога ще ходя ту в природата, ту при малкото си останали роднини и приятели. 

Нещата трябва да се сменят и да се усещат сетивно, да се назовават. Вчера бях буквално пиян от порасналите за два-три дена треви на село. Боже, колко зелено видях по тях, какви нюанси на зеленото, каква светлина по зеленото. Видях зелено, което блика, което е младо зелено, детски зелено, любовно зелено. И видях един фазан – цветен и красив, да лети над зеленото и опашката му да се потрепва дълго. Да потрепва и да стои леко встрани – красотата винаги стои леко встрани.

Днес в София природата се беше скупчила между блоковете, завъртяла се беше в кръг от цветя, от цъфнал здравец, от детски люлки. Преди години май месец направо пощурявах и като си пийнех вечер две-три водки, тичах като луд с дъщерите си да късаме скришом рози из квартала. Вземах едни ножици, режехме и крадяхме рози и момичетата – хем изтръпнали, хем щастливи, с убодените си пръстчета качваха розите в асансьора и тръгвахме към деветия етаж – те щастливи и замаяни, аз – пиян и замаян – от рози, от пролет и от бесове.

Днес не видях никакъв наземен градски транспорт. Транспортът се беше стопил и беше изчезнал. Разбрах, че пенсионерската ми карта за пътуване с намаление важи чак до месец октомври и че чак до месец октомври мога да пътувам и под земята на София, и над земята ѝ и че мога да ходя и да се връщам, и да гледам реките и тревата на село поне до октомври. И след това пак и пак. 

Защото не може без нищо. И защото вече нищо не стига. И защото всичко свършва на дъното на кладенеца, където са водата и отраженията. И другият край на света, и другото начало.

Николай Милчев