ЕХ, ТОВА СБП…

Напуснах Съюза на българските писатели още преди десет години, защото ми се стори, че Съюзът загнива и защото яко бяха започнали да го напъплят всякакви насекоми графомани. И защото шуробаджанащината и „ти на мене – аз на тебе“ тръгнаха рязко нагоре. 

А и напуснах, защото книгата ми „Прелъст и светогорски стихотворения“ беше пренебрегната и отбутната заради роднински награди и партийни съображения. Това последното беше капката, която преля. 

Чух много упреци, че съм посрамил Съюза с напускането си и че съм нанесъл такива вреди, каквито никой не бил нанасял. Един от тия мои хулители сега е на върха на хранителната верига на СБП и е член на новия Управителен съвет. Кариерист, подлец и половина. И най-лошото – под средно талантлив. За него напълно се отнася народната поговорка „Много чело, много знае“.

Ако е имало нещо, което съм желаел най-много в живота си, то това е било да съм сред писатели, да ги слушам, да се уча от тях, да ги чета. 

Радостта ми, когато ме приеха в Съюза на писателите, беше неописуема – просто летях. Летях и се напивах – цяла седмица. Едва си вземах часовете в училище.

По тия психологически и физически причини не мога да се въздържа да не кажа няколко думи за това, което разбирам, че се е случило на Отчетно-изборното събрание на СБП. 

Това вече не е Съюз на българските писатели – това е кооператив от хора, които по една или друга причина са полезни на Ръководството. В Съюза бяха приети откровени графомани, ама от най-тежките, бяха приети политици, журналисти и всякакви други началници и новобогаташи като украшения и трофеи. 

СБП винаги е гъмжал от змии и гущери, но забележете – от талантливи змии и гущери. 

Сега всичко се е сляло – останали са клюките, подмазването и личното облагодетелстване. 

Какво може да се облагодетелства един писател от някакъв пост, ми е абсолютно неясно вече. Някога мислех, че ми е ясно, сега – не.

Боян Ангелов например – новоизбран за четвърти път за Председател на Съюза, е носител на толкова награди, колкото нямат всички останали, взети заедно. Нещо се бъгна този мой приятел някогашен и някогашен обещаващ поет. Всичко му се иска – награди, постове, председателства, партии, професури. Само на обратната страна на Луната вече не е отишъл. Издаде сто и десет хиляди книги, преведоха го по цялото земно кълбо, а аз от години не съм чел едно читаво стихотворение от него – едно. Изсмуква си ги от пръстите и от професурата и ги пише вероятно в паузите на „задъханото си“ началническо ежедневие. 

Да е жив и здрав, но да има много здраве от мен, че все още е поет и писател. И да има много здраве от мен, че е професор, Директор на издателство и на вестник и партиен деятел. 

Дали му завиждам – да, страшно му завиждам. Страшно му завиждам, че се опитва да излекува провинциалния си комплекс с постове и награди, а аз само се мъча с тоя мой провинциален комплекс и не знам какво да го правя. 

Около него в новия Управителен съвет са приети главно хора, за които литературата е минало хоби и които правят творчески усилия от суета и скука. И най-вече – от обърканост. Даже не ми се говори за тинята от вечни мижитурки и нагаждачи, които са около него. 

Един ден тези, които най-много му се слагат, ще му се надсмеят и ще разказват чудесии за маниите му. Защото те самите са мании и чудесии. 

Гледах едно филмче по телевизията и страшно се зарадвах, че има и друго СБП – Съюз на българските пчелари. Човекът – председател на тоя Пчеларски съюз, дълго и медено разказваше за пчелата майка, без която нищо не се случва, за меда – за истинския мед, и за това, че освен другата си работа пчелите оплождат растенията, дават им живот. 

Все по-рядко нашата литература опложда зажаднелите ни души и въпреки че кандидатите за пчели майки се мислят за безсмъртни, това няма никакво значение по отношение на пролетта и лятото и на питите, пълни с мед. 

Ако не бях толкова непохватен в ръцете, щях да искам да съм член на СБП – пчелари, и да гледам някой и друг кошер.

Николай Милчев