Еврозоната, парите и всичко за тях

Еврозоната, парите и всичко за тях.

Малко история:

В самото начало хората са получавали нужното, чрез размяна. С времето пряката размяна на “стока срещу стока” започнала да се случва с посредничеството на неща, които всички ценят: 

Раковини - в Африка и Азия;

Сол - в Рим;

Добитък - сред номадските народи…

Това продължава дълго, докато нещата се уеднаквяват, а размяната започва да става с “посредничество” на метали - мед, сребро и злато. 

Приемането на металите като средство със стойност, срещу което може да се получи всяко друго нещо, се обуславя най-вече от предимството, че металите са: 

Трайни, делими и редки. 

В началото металите са били с груба изработка, а първите монети биват въведени в Лидия (дн.Турция) около 7 в.пр.Хр. Така минава много време до появата на хартиените пари - след около хиляда и двеста години, когато през 9 в. сл.Хр. са изобретени в Китай. Хартиени пари, които по своето същество са представлявали “разписки за злато”.

Това е историята, но след като по един или друг начин размяната бива премахната - какво все пак представляват парите?

ДОВЕРИЕ!

„Ако ти ми дадеш хляб днес, аз ти давам монета или разписка, (банкнота) която можеш да използваш, за да си вземеш дреха, услуга или каквото пожелаеш от някой друг.“

Разбирате ли…

Парите са замислени като средство за размяна, а не като нещо със стойност само по себе си. Стойността идва от обещанието, че някой друг ще вложи труд, за да даде нещо в замяна на тях.

Най общо - парите в джоба на хората са право да се получи чужд труд в бъдещ момент. А тези, които получават пари - приемат ги, защото вярват, че и те ще могат да ги разменят за чужд труд.

Но как и кой “създава” пари от чужд труд?

Когато аз произведа домат или яйце - “произвеждам” ли нови пари в обръщение?!

Отговорът е и да и не. 

🙂 

Да, защото това е така, докато парите са “трудови”

Не, защото парите в света ни (от много време насам) не са основани на труд, а на ДОВЕРИЕ. 

Когато аз произвеждам домат или яйце, които никога преди това не са били в света, то, не създавам пари, аз давам ОСНОВАНИЕ съществуващите вече пари да имат стойност. 

Но, ако, както в първия случай, парите са основани на труд, то тогава - ДА. 

С всяко яйце, с всеки домат, машина, изкоп, с всеки положен труд - народът СЪЗДАВА ПАРИ. 

Повечето от четящите знаят, че това, което описвам е онази парична система - позволена на Хитлер, която в кратки срокове прави от Германия стопански и военен великан. 

Създателят на това “чудо” се казва Ялмар Шахт. 

/Никакво кой знае какво чудо не е, но просто е върнал нещата към онова, което е вече било, а за това как са се променили правилата - по-надолу в статията/ 

За основа на неговото разбиране служи схващането, че парите НЕ СЕ ПЕЧАТАТ, а се ИЗРАБОТВАТ.

Изработват се, но това все пак не са чисто “трудови пари”, както при утопичните социалисти, защото при тях (и при Маркс) трудът е основната “мяра”. Изхожда се от идеята, че: Трудът създава стойност, следователно само трудът има право да определя стойността.

А ето как “работи” подобно разбиране:

Не съществуват пазарни цени. Централен план остойностява стоките и примерно: „един хляб = 0.25 трудови единици“. 

В такива общества - заплатата не е точно в пари, а в „часове труд“ — труд, който после се обменя за стоки, остойностени със същата мяра.

Всичко изглежда добре, но с подобни разбирания и съществуване идват редица трудности:

Не се отчита качество, търсене, рядкост;

Затрудняват се нововъведенията, както и насърчаването хората да работят повече и по-добре;

Възниква нужда от безкрайна отчетност.

Ето как и защо става така, че от 19 в. при Робърт Оуен, през испанските анархисти (в Каталуня) та до Ленин - нещата не свършват добре. 

За разлика от Утопичния Социализъм - при Хитлер нещата лежат не върху разбирането за социална отговорност и някакво равенство, а върху схващането, че трудът се полага в името на Германския Райх. 

Хитлеровата Германия използва труд и продукция като основа за стойността на парите, но не в духа на социалистическата трудова теория на стойността, а като средство за национално въздигане. Парите не се базират на доверие или злато, а на същинска икономическа активност – труд, строителство, индустрия.

Това е един от редките примери в историята, при който икономика се изгражда без класическа парична подкрепа – на основа на трудово и продуктивно разбиране за нещата, а това - в напълно национално обусловена среда.

Примерът е рядък, защото обикновено никому това не се позволява. 

Но как се е стигнало до това и кой съумява никому да не позволи подобно развитие?

В началото създаването на пари е било право на държавата /краля/. И когато кралят “създава” пари - той го прави като ги пуска в обръщение срещу своя си златен резерв и “обещание” от поданниците за бъдещ труд, който ще бъде положен. 

„Ние ще създадем стопанска деятелност (труд, стоки, услуги) в бъдеще, а тези пари ще могат да се разменят срещу нея.“

Макар и близко до нас - мъчно е днес да се разбере, затова нека да подчертая: 

Парите не са били нещо, което пряко да отразява случили се вече неща - направени в миналото, а нещо, което ПРЕДСТОИ да се направи. 

Така е било в миналото, но не защото написаното не “лежи” в разбирането за парите, като за основани на вяра, а в това, кой има право да прави от тази “вяра” ПАРИ…

За да разберем това - необходимо е да се върнем в 17 век, а по-точно в 1694 година, когато е основана БАНКАТА НА АНГЛИЯ. 

Тази банка, при все името ѝ, не е на Англия, нито на краля, а е ЧАСТНА. 

Банката - основана уж с едничката цел да финансира краля, като печата пари и отговаря за печатането, даването им в заем и събирането на този заем - всъщност се превръща в господар на ВЯРАТА. 

Ако на върха на цялата банкова система си представим един или няколко големи банкери - те “щракат с пръсти” и от нищото “създават” пари. Ето как този/тези банкери се превръщат в господари на мисълта за стойност, бъдеще и дълг. 

Или, ако парите са “вяра в бъдещ труд”, то тогава банкерът е онзи, който казва на кого да се вярва и от там - кой да има достъп до тях. 

Когато някой управлява парите - той управлява времето, труда и живота на всички. 

Как се е стигнало да това…

След Крал Уилям III, който е едновременно и II (но това е отделен въпрос, защото касае и Нидерландия) редица други държавни глави “отстъпват” на уж “независими банки” правото да се занимават с “досадата” - печатане на пари, даването на дълг, стриктното управление на вече отпуснатите пари и събирането им…

Става така, че тези банки решават колко пари да се напечатат, на кой да бъдат “отпуснати”, къде и кога да има инфлация, “бум” или “рецесия”.

А как така става тъй, че който и да е крал/държава - не са поискали или съумели да сторят така, че да си вземат това право обратно?!

На първо място - опити вече са правени:

В Щатите при А.Линкълн и при Кенеди, както също в Ирак, Венецуела, Северна Корея и Либия. 

/има още една държава и случай, а това е Германия при Хитлер, но за него вече стана въпрос - позволиха му/.

Всички тези опити се оказват в една или друга степен несполучливи, защото 

Международните банки, особено след създаването на институции като Федералния резерв (1913), МВФ и Световната банка, започват да налагат финансово надмощие и ако една държава опита да върне пълен контрол върху парите, следват санкции, изолация или дори война Всички знаем как свършват Линкълн и Кенеди, както какво се случи в Ирак и Либия;

Управляващите винаги са в съюз с частния банков капитал;

По-лесно е да вземеш заем, отколкото да управляваш отговорно създаването на пари.

Или… най-общо - пречка пред независимостта на финансовата (а от там и изобщо) независимост са:

Огромната съпротива от глобалния финансов елит;

Рискът от икономически натиск, санкции или дестабилизация отвън;

Необходимостта от непоклатима политическа воля, която да лежи върху разбиране от обществото. 

А ОБЩЕСТВОТО НИКОГА НЕ РАЗБИРА И НИКОГА НЕ ОСПОРВА. 

Всички ние сме се приучили да създаваме стойност, а не пари;

Свикнали сме да сме зависими от тези, които създават парите, за да се осъществим;

Всички работим за онези, които създава печата на вярата. 

А сега, когато знаем всичко за парите, какво са, кой ги “създава” и “пуска” в света - нека разгледаме Еврозоната, а и каква става “у нас”…

В този - изцяло зависим свят - като си запазваме лева - какво всъщност запазваме?!

Ние сме в “борд”. 

Какво е “борд”?!

Нямаме право да създаваме пари въобще, освен ако не влезе чужда валута /вече разбрахме всички са в една или друга степен зависими от межд. валутна система/.

Но бордът не е просто зависимост — това е самоограничение: доброволно отказ от инструментите на властта - тоест от възможността да се въвеждат нови пари, ако преди това не са влезли чужди такива. 

Каква е разликата със страните, които не са в борд?

Да, те са част от межд. валутна система и са зависими, но имат малко повече свобода, защото имат запазени някакви лостове като например:

Могат да управляват лихвени проценти, стимули, инвестиции.

А понеже нещата се познават в сравнение и чрез примери, ето пример:

Всички държави са в открито море - с бури, но при тези, които нямат борд - те са на руля. 

Някои биха задали въпроса:

“Но нали глобалните банкери решават всичко?!”

Така е, но ако една държава не е в борд - може да инвестира в свои проекти, без преди това да чака чужда валута. 

Тогава излиза, че излизането от борда е вид спасение?!

Да, но зависи какво ще правим след него и къде искаме да влезем, когато излезем от “борда”

В “еврозоната”!

Какво е “еврозоната”?!

Еврозоната е група от държави в ЕС, които са се отказали от националната си валута и са приели еврото. 

Тези държави “на руля” ли са в това открито море?!

Не, те не могат да създават сами пари – това прави Европейската централна банка (ЕЦБ), която е наднационална.

Могат ли тези държави да управляват лихвени проценти, да въвеждат стимули и инвестиции?!

Не, те не могат да определят сами паричната си политика (емисия, лихви, парично предлагане). Това се прави от ЕЦБ. 

Тогава Еврозоната вид “борд” ли е?

Да, защото:

Не може да определя самостоятелно лихви и да печата пари. 

И ако в досегашния борд имаме частична независимост (всичко без парична) то в Еврозоната губим всякаква независимост. Политиката ни във всяка една област ще се определя централно - от Франкфурт. 

Но има и още…

Държавите от “новия борд - Еврозоната”, са свръхзадлъжняли, а основно разбиране в това събиране е:

“ЗАЕДНО В УСПЕХА - ЗАЕДНО В ДЪЛГА”

Държавите членки - ЗАЕДНО гарантират задлъжнялостта на всяка една поотделно.

И, съвсем в края, отново да онагледим с пример:

Да се присъединим към еврозоната сега, то е като да се качим от стабилна лодка на потъващ кораб, защото корабът е с по-красив флаг.

Христо Христов