ФРЕНСКАТА SIMCA 1000 rouge ТРЪГНА ОТ БОЯНА

ФРЕНСКАТА SIMCA 1000 rouge ТРЪГНА ОТ БОЯНА

Често ме питат – защо се връщаш? Опитвам се да обясня, но ми се струва, че свикналият да бъде лъган българин слуша, но не вярва на всичко. Написах книгата „Билет за връщане“, но тя излезе прекалено бързо и много от спомените ми останаха извън полезрението на любопитството. 

Един от тях е този, който ми се случи през 1967 година с френската SIMCA 1000. Бях на морето когато чух френски. Трима французи на моите години бяха дошли с кола на нашето Черноморие. Запознахме се и аз им се похвалих, че имам кръвна връзка с Франция, но за сега властите си правят оглушки относно моите постъпки. Предложиха ми да тръгнем с тяхната кола на обиколка из България. Приех с радост ролята на екскурзовод. Прекосихме Долината на розите и стигнахме до София. Помолих майка ми да спи при приятелки, за да приюта френските гости. Тя прие. По този начин освен екскурзовод станах и домакин. След това започнаха купоните и няколко приятелки купонджийки проговориха френски. 

Една нощ прибирайки се към моя дом на Солунска, френската кола мина върху бетонен остров за трамвай номер1 на булевард Витоша. Бутахме колата до тротоара и я оставихме там до другия ден. Моите гости посърнали си скубеха косите, как ще стигнат обратно във Франция? Отидохме на следващия ден да оглеждаме белята. Черно масло се беше разляло по паветата на булеварда. Картера беше смачкан. Французите ме помолиха да ги заведа до гарата за да търсят товарен вагон за Франция. Постъпката ми се струваше обречена. Имах приятели в отбора на Славия. Заведох французите до Красно село и позвънях на Ването Давидов. Той ми даде адрес на майстор в Бояна. Извика 5-6 момчета от квартала и всички се върнахме при колата. Мисля, че за 3-4 часа бутане по полите на Витоша нашата група спря пред дома на майстора с гараж на двора. Бяхме неделя. Позвънях и човекът облечен с празничен костюм се появи на вратата. Изслуша ни погледна под колата и разбра проблема. Французите се чудеха защо сме дошли чак до Бояна, а аз се опитвах да ги успокоя. Майсторът ни се извини, защото този ден се жени. Помоли ни да оставим колата и да се върнем на другия ден. Приехме с възторг. Така и направихме. Понеделник се върнахме. Гаражиста беше изковал и запоил с ръцете си картер, който според него щеше да издържи без проблем до Франция. Обиколи с колата квартала и подаде ключовете на французите. Моите френски приятели започнаха да се бъркат по джобовете и да ме питат – колко пари трябва да платят. 

Майсторът махна с ръка и извика категорично – Никакви пари не приемам! Това са наши гости. 

С групата приятели, които бутаха „Симката“ до Бояна ги изпратихме почти до браздата при Калотина. С нас дойдоха и приятелките, които проговориха френски. Разделихме се с прегръдки и целувки и си обещахме нови срещи.

Една година по-късно аз минах границата нелегално през „Ждрелото“ на река Ерма. Веднага като пристигнах в Париж им писах. Адреса помнех наизуст. И още го помня – ул.Данфер Рошро 26, град Хавър. Минаха повече от десет години, преди да получа отговор. Един от тях ме питаше как се чуствам във Франция и между другото - как съм със здравето?

Не му отговорих. За сметка на това с този разказ отговорих на тези българи, които пак ще ме питат – защо се връщам.

Божидар Чеков