Като седна да напиша нещо, и ме е страх, че ще го кръстят разказ. Не ми се вярва винаги да го докарвам до разказ. Напоследък разказът стана такава дума, че да се чудиш разказ ли е, какво е. Важно е какъв разказ ще дадеш на събитията – все това дъвчат по телевизиите, защото не животът ни е важен, ами разказът за него. Ако разказът за живота беше най-важното нещо, да вземем да си легнем всички по къщите и само да фантазираме. От начало докрай да си разказваме варианти на събитията и живот. Колко е подло само, хлъзгаво и подвеждащо да кажеш „това е различен разказ за политики“. Или пък – „различен разказ за станалото“. Превежда се простичко – важно е как ще го усучеш и как ще го извъртиш.
Това, което ще напиша, е измислица, но и спомен, защото беше и реалност, но и защото знам, че в спомените ми понякога връх вземат усещанията, уханията, миризмите, вещите, детайлите.
Сега ще стане дума за шивача на панталони и костюми Ичо.
Някога си шиехме костюми и аз дълги години си шиех костюмите при шивача Ичо. Ичо живееше в къща накрая на града и шиеше в мазето на къщата си. Стълбите, по които се слизаше в стаята му за шиене, бяха врътнати като пръсти на ръка – слизаш към Ичовата подземна шивачница и все едно стъпваш по ветрило. Има един особен мирис на сянка и лек мухъл в тия мази, превърнати на работилнички или пригодени като стаи за живеене.
Ако пишех разказ или повест, тука трябваше да извъртя една дълга веществена тирада за конци, игли, топлийки, креди, шивашки метри, дълги линии, ножици, щях да описвам на две страници шивача Ичо – леко попрегърбен, мек, с шити терлици, с едно-две балончета – мънички – в края на устните и със сплъстена косица по главата. А по-нататък щях да се развихря за ютии, за гладене, за хастари… Обаче няма да го направя, защото няма смисъл – вече е правено толкова добре.
Вместо веднага да се спусна надолу в разказа, който не е разказ, а си е кълбо с конци, ще ви кажа, че писането е занаят, който не го давам в никакъв случай за шиваческия занаят. Уважавам Ичо с пълна сила, но не смятам, че занаятът му е по-важен от писането. Най-малкото ги смятам за равни. И шивачът Ичо шиеше панталони и костюми точно както писателят Жабарски пишеше разкази и стихове и живееше в долния край на града до реката.
Сещате се, че този Жабарски го въвеждам само за да си помогна и да ви кажа, че писането го усещам като хладина. Шиенето може да е велико сътворение и убождане от време на време, но писането го усещам като хладина, като ментов аромат и като мъка. Било ми е невъзможно да видя стройна конструкция в съзнанието си, да уловя контурите на костюма от думи, да му придам необходимата форма, да се подготвям за него, да събирам факти – просто усетя ли хладината, и почвам.
Шивачът Ичо беше голям майстор, две мнения няма. Беше го страх да не го хванат от милицията, че шие на частно, но това го приказваше ей така, да си придава важност. И малко да вдигне цената.
И сега стигаме до най-важното, от което може да стане костюм, но разказ не става. Това най-важно е думата „капризно“. Повтарям – думата капризно е разковничето и при майсторлъка на костюми, и при писането.
Какъвто и плат да занесях на шивача Ичо, а аз му носех хубави платове, той винаги вземаше плата, търкаше го с палеца и с показалеца на дясната си ръка и казваше:
–Ееех, то е едно капризно…
Имаше предвид плата. Пипаше с пръсти плата, а сякаш проникваше в него и го превземаше отвътре. Капризен – некапризен, платът ставаше на панталон, на костюм, а мекотата на хастара от брилянт отвътре още я усещам като нощен мрак – мек, гладък, лъщящ нощен мрак. Има ли нещо по-капризно в света от съчетаване на плат с мек хастар от брилянт, с конци и с човешко тяло? Направо второ сътворение.
Ами думите? Ами тяхната капризност, ами техните нишки, конците, с които се съшиват – в какво се превръщат те – в разкази ли, в романи, в стихове? Как се шие костюм с думи, къде трябва да пишеш – на тавана, в мазето, на коляното си, на гърба на любимото момиче, на пясъка?
Костюмите на Ичо направо ми лепваха и сега вместо да напиша, че ме правеха уверен и спокоен, казвам, че ми беше все едно, че почти не ги забелязвах, че знаех, че са костюми, без да мисля за това, защото в главата ми имаше хлад и необходимост да я взема тая дума – капризно – и да се опитам да я накарам да ме обича. Да стои до мен, да ми се показва, разтваря и да не спира да е хладна и ухаеща.
Бях млад (какъв напорист израз само) и ходех с костюми, а не ходех с костюми. После ходех с тениски, а изглеждах като смотан костюмар.
Някой ден ще седна да напиша много важен разказ за шивача Ичо – той го заслужава, човекът. Да обличаш хората е велико нещо, но и библейски грях.
И ще кръстя разказа „Капризното“.
Николай Милчев
