Залепени отдолу за камъните, в реката край село живеят мънички рачета, на които им викаме мамарцѝ. На други места сигурно им викат по друг начин, но тука са мамарцѝ. Като обърнеш някой камък от реката, и той мокър-мокър отдолу, и по него щъкат мамарцѝ. Има и такива мамарцѝ, които се обвиват с песъчинки и така си живеят и се крият и трябва да ги вземеш и да разчупиш тая коричка от песъчинки, за да хванеш мамареца.
С мамарцѝте се лови риба – всякаква риба се лови, но най-много – мряна в мътна вода. Като дойде мътната вода и отнесе всичко живо в коритото на реката, което е за ядене, и рибата полудява от глад, а мряната кълве като луда на глисти и на мамарцѝ.
За да се раздвижат мамарцѝте, трябва или човек да обърне камъка, или мътна вода да помете всичко.
Нищо повече от едни мамарцѝ не сме ние, уважаеми дами и господа. С голямо извинение го пиша и казвам. Мамарцѝ, които се крият под камъните, чакат някой да ги извади и да ги забоде на кукичката. Стръв за риба сме ние – стръв за риба точно както са мамарцѝте.
Последните години обаче кой ще ти се разправя да лови риба с въдица и с мамарцѝ – бият рибата с ток и като я тряснат едно хубаво тая вода с електричество, и като ми плувнат отгоре тия бели риби с обърнати кореми, голяма радост настава и за кормораните, и за чаплите, и за рибарите.
За рибарите бракониери, за рибарите хищници, които са си отворили устата и нямат спиране да поглъщат и риби, и вълни, и песъчинки, и кораби, и морета, и вълни, и дървета, и магистрали – всичко поглъщат бракониерите и им е все тая за мамарцѝте.
Последните няколко дена е пълен ад. Тия къщи на ужасите са такъв ад и изтезание, такова набиване на канчето, късане на нерви и издевателство над изтерзани човешки души, че повече няма накъде.
Аз и близките ми около мен най-добре знаем какво е да имаш стар дементен човек в къщата. И сега ми треперят и душата, и дрехите, като си помисля какво можеше да се случи с тази моя роднина, която беше в други светове и с деменция. Един път щеше да се самоодуши с пушек, после искаше да готви и щеше да запали къщата, губеше се, крадяха от нея кой каквото види, искаше да тръгне през прозореца по пътеки към родното си село – в чудо се видяхме – в чудо от мъка и от безсилие какво да правим, на кого да я поверим, как да ѝ бъде най-добре, как да се научим да я гледаме, как да живеем и общуваме с нея.
Само с истерични показвания по телевизията не става. Трябва да се влезе под кожата и в сърцето на всички, които имат такива близки и роднини, които се чудят какво да правят и в какви домове да ги заведат. Повест мога да напиша за това, че не съм спал с месеци и съм си късал сърцето парче по парче какво да правим и как да постъпим. Само не си мислете, че хората, които са оставили близките си в домове, са безотговорно, неблагодарни, безмилостни и зверове – и през ум да не ви минава това.
Скъпотиите в по-свестните старчески домове са чудовищни, космически са цените там. А хората работят в чужбина, чудят се как да свържат двата края, безработни са.
Къщите на ужасите, дори концлагерите, както започнаха да ги наричат вече някои журналисти кретени, са от немай къде и от безпомощност, и от лакомия, и от простащина. И от това, че озверяхме като общество, че силата и парите са нашият връх и нашият гнусен идеал. Нямаш ли пари – айде в къщите на ужасите. Защото в покрайнините на София съм виждал и старчески дом, в който вечер пият алкохол, ходят на СПА процедури и ходят на минерален басейн. Само че всичко това струва майка си и баща си, взети заедно.
Който не е изпитвал безсилие и гняв, и мъка, че близките му не са вече това, което са били, може да говори безотговорно и с лека ръка. Толкова съм обичал и продължавам да обичам човека, който отиде пред очите ми в друг свят, че ми е идело да го убия от любов. И от яд, и от бяс.
Има огромна разлика между приказки за хуманност и безпомощна любов.
Ще повърна от тия министри, които се правят на три и половина и тичат като бесни да се снимат, паднали на колене едва ли не пред възрастни хора от домовете.
Паднете на колене пред вождовете си и им направете съответното упражнение, което се прави на колене, и тогава ми ги приказвайте тия работи.
Народът ни се стопи, изчезна, няма кой да ни погледне, изпозакрихте училища и болници по села и градчета, оставихте селата без аптеки, без рейсове, оставихте селата на псета и вълци и сега ми ревете за къщите на ужасите.
Всяка втора къща по селата е по-зле от така наречените къщи на ужасите. И вие го знаете, както и знаете за къщите на ужасите, но искате да ловите риба в мътна вода. Защото за вас сме мамарцѝ, които щъкат, докато ги хванете.
Подайте си оставката до един – министри, областни началници, прокурори, полицаи – подайте си оставките, защото превърнахте душите ни в къщи на ужасите. На мамарцѝ ни направихте. И на глисти и на скакалци – на стръв ни превърнахте и мислите, че ви вярваме.
Но понеже никога няма да си подадете оставките и защото вашите къщи са палати, резиденции и хасиенти, поне си затворете устата.
Мислете си каквото искате, но се пазете, като почнете да биете рибата с ток, както го правите вече от сума ти години, да не вземете да пипнете жицата с гола ръка.
Николай Милчев
