Историци предлагат Денят на Априлското въстание да бъде обявен ако не за национален празник, поне за официален. Това предложение го чух от професор Пламен Павлов по Българското национално радио. Би трябвало да трепна от радост, защото Априлското въстание заслужава да е на голяма почит в българската история.
Но не трепвам, а почвам да се съмнявам. Не им вярвам на най-активните медийни български историци. Не им вярвам на предложенията и на изявите им. Подозирам ги, че след като се опитаха да противопоставят Трети март на Двайсет и четвърти май, сега го правят с Априлското въстание.
Не им вярвам на тези историци не защото се съмнявам в техните научни качества. Не вярвам на тяхната морална готовност да оценят българската история по факти и документи, а не по политика и конюнктура.
Нали Априлското въстание беше битка между две махали? Нали нямаше Баташко клане? Нали нямаше турско робство? Какво стана, кога всичко се преосмисли?
Като ги слушам какво разказват за времето на социализма, как лъжат и се преструват, като ги гледам как търсят всякакъв повод, за да ни настройват срещу Русия и нейната роля в нашата история, дълбоко се съмнявам, че са се загрижили толкова за Априлското въстание. Грижа ги е да се засенчи Трети март.
Априлското въстание било нашата революция -с оръжие и морална. Горе-долу такъв цитат използва професор Пламен Павлов по Националното радио. Не мога да споря с него, но си мисля, че Априлското въстание е революция на кръвта. Революция на ножа и на куршума. Революция на бягане от страха, революция на силата да си кажеш името. А що се отнася до моралната революция – тя още не се е състояла, все още я чакаме.
Но с историци и с цитати не се спори.
Така, както Халеевата комета преминава около Земята на определени години, така и българските празници, подобно Халееви комети, ту се приближават към българския живот, ту изчезват в мрака на Космоса.
Нека Денят на Априлското въстание бъде национален празник, нека бъде и официален, нека бъде празник на възстановките, на емоциите, на патоса. Нека бъде празник на „Под игото“, на „Епопея на забравените“ и на незабравимите, но разменна монета и конюнктура не трябва да бъде.
Като си мисля какво съм запомнил от описанията на Априлското въстание на Захари Стоянов, най-силно са ми се запечатали два момента – суетенето на апостолите при получаването на Кървавото писмо от Каблешков и как това Кърваво писмо минавало от ръка на ръка, докато най-после Бенковски успял да го прочете.
Априлското въстание започва с Кърваво писмо, прочетено от Бенковски, на когото после му отрязват главата и я умиват в едно кладенче в Рибаришкия Балкан. Между тези два епизода- четенето на Кървавото писмо от Бенковски и после - отрязаната му глава, е цялата драма на онези велики дни. Какъв по-голям празник на кръвта, на кървавите букви, на живота и смъртта, на героизма и гибелта, на надеждата и покрусата?
Дори не си струва да се припомня и това, което пише Захари Стоянов, че казва Бенковски: „А Русия – тя нека да заповяда“.
Кажете ми сега Априлското въстание, Трети март, Гергьовден, Двайсет и четвърти май, Коледа, Великден не са ли едно и също нещо. Не са ли рождените дни на народа и на държавата? И на духа ни.
Николай Милчев
Бялджип
1 year before
Хубаво написано, поздравления! Често явление у нас е по национални медии да се канят карикатурни хора, които не могат да кажат нищо извън поръчаното, защото нямат достатъчно интелект, или са деградирали интелектуално и морално. Не казвам, че споменатия в публикацията професор е такъв, но за да имаш достойнство и умееш да не се наведеш пред наратива, се искат други качества . Малко от българските щатни "телевизионни" същества ги притежават. Виждаме ги по всички поръчани теми-Украйна, Тръмп, Путин, еврозоната...
Коментирай