НИЕ ВИ ИЗЛЪГАХМЕ С УЧИЛИЩЕТО, НО ЖИВОТЪТ НЯМА ДА ВИ ИЗЛЪЖЕ

Бях се зарекъл да не пиша повече нищо за образованието, защото по време на трийсетгодишната си учителска сага изпих много горчиви чаши. Хем се умилявам от тези изминали времена в училище, хем все повече и повече се плаша. 

Днес чух и видях как премиерът Румен Радев измежду най-наболелите за решаване въпроси на новата власт постави и училището. 

Трябва да се промени изчерпаният модел „Парите следват ученика“ – това каза премиерът. Трябвало да се промени качеството на образованието, много пари се отпускали за образование, а учениците ни – неграмотни. Трябвало да има и повече патриотизъм в училище. 

Така е. Съгласен съм – най-после училището ни трябва да стане училище, а не лунапарк и самарянска организация. Не трябва да бъде давано под аренда българското училище на родители, заслепени от любов към децата си. Трябва да бъдат спрени самоцелните експерименти и с шутове и ритници завинаги трябва да бъдат изхвърлени от училище тъпите тестове, които превърнаха хуманитарните дисциплини в кръстословици. 

Парите следват ученика – това трябвало да се промени. Не само трябва да се промени. Трябва да бъде заклеймено и трябва да бъде търсена отговорност на онези слагачи и псевдоноватори, които бутнаха като едното нищо здравите основи на образованието и жонглираха с всякакви идеи, които им спуснат отстрани, но най-вече отгоре. 

Много ме е страх обаче, че това прочуто „Парите следват ученика“ (което означава, че ученикът не може да бъде пипнат, защото носи приходи) никога няма да бъде променено. Не и в дивия капитализъм, в който живеем. 

Тук, по нашите географски ширини, парите не само следват ученика, те следват нашия живот изцяло. 

Парите решават дали да живеем, или да умрем, дали да се лекуваме, или не. 

Парите решават каква власт ще имаш. 

Парите решават всичко. 

Като въведоха принципа „Парите следват ученика“, в училището, в което работех, на практика спряхме да се занимаваме с дисциплината на учениците. Страх ни беше гък да кажем на учениците, защото, ако ги изгоним от училище или напуснат, трябва да се съкращават учители. 

И ето го най-важното. Най-важното беше, че учителите почнахме да флиртуваме с учениците. Виждал съм с очите си как ученици в дванайсети клас имат по четиристотин – петстотин отсъствия и не можем да ги изключим, нито да ги накажем. 

Виждал съм как ученици идваха пияни и надрусани в училище и ние се правехме на разсеяни, за да не признаем собствената си безпомощност. А и смееш ли нещо да кажеш – около училищата – пълно с дилъри на дрога. Ще те причакат след часовете в тъмното, ще пострадаш.

Виждал съм как надувахме оценките на учениците, само за да са доволни родителите. Общо взето се въведе оценка Слаб (4).

И съм виждал с очите си как лека-полека пропълзяха и се загнездиха всички онези неща – лоши и страховити, които доведоха до убийството на хълма в Пловдив. 

Виждал съм как цели класове лъжат, как не им пука.

Виждал съм как майки командват класни ръководители, особено начални учителки, и ги строяват като в казармата. А после прехвърлят цялата вина и отговорност на училището.

Разбира се, виждал съм и как идваха все по-слабо и по-слабо подготвени учители.

Виждал съм как млади учители идваха и след един-два месеца изчезваха, за да не полудеят. 

А знам и за учители, които в часовете си, да ме прощавате, не правеха абсолютно нищо и оставяха учениците да спят. И учениците най-много обичаха тях.

Щях да забравя, но е много важно – върху гърба си съм усещал пълната конюнктура, която обзе авторите на някои учебници по история и по литература. Видях пълна политизация и фаворизиране на автори, изкарвани борци срещу комунизма или „жертви“ на комунизма. Стигна се дотам, че автор, български поет от двайсетте години на миналия век, се изучаваше в горен курс с повече стихотворения от Христо Ботев. Бил пренебрегван след Девети септември. 

Като екзотика ще спомена, че излезе учебник, в който трябваше да преподаваме Едвин Сугарев. 

Мисля си, че първото нещо, което трябва да се направи, е да се върне властта в ръцете на учителите, които в момента са абсолютно безпомощни.

Учебниците по хуманитарните дисциплини трябва да бъдат пренаписани и деидеологизирани. 

Трябва рязко да се намали броят на извинените отсъствия и училището да бъде безкомпромисно към неизвинените.

Трябва да има оценки за поведение – казано простичко, трябва да може да се намалява поведението на провинили се ученици. 

След случая в Пловдив и след много предишни случаи ми се струва, че е назрял въпросът за вечерен час за учениците. В селото, в което живея, не може да се заспи по-рано от два-три часа през нощта от викове, от чалги, от гонки с коли и мотори. На малолетни. И да знаете, че на моторите по-малко от по три деца няма. 

А това, дето се закриха училищата по селата и дето се обезбългари България, е наистина непростимо. Национално предателство. 

Ще го кажа простичко – образованието в България не е никаква ценност, нито цел. И средните училища, и вузовете са просто сгради, в които се издават дипломи. 

Извинявайте, ама не може да има хиляда университета и местата там да са повече от броя на зрелостниците. Така и така внасяме работници от източни страни, да вземем да внасяме и ученици оттам, та да си попълваме университетите.

Какъв е тоя университет, който дава обява, че по телефона можеш да си запазиш място, ако до момента не си си взел матурата? И да се запишеш, след като си я вземеш. Нещо като резервация в почивна станция. А в Пловдив висше учебно заведение преди години обяви лотария, от която можеше да ти се падне кола или апартамент, ако се запишеш за студент. 

И задължително да се спре с непрекъснатото набиване в главите на хората, че училището е карнавал, забавление, игра, лов на пеперуди и калинки.

Училището е трудна работа, мъка и пот, усилие. Училището трябва да дисциплинира, да внушава значимостта на ученето, на субординацията, на уважението. 

Нека започне оттам и да кажем истината на учениците: „Ние ви излъгахме с училището, но животът няма да ви излъже.“

Николай Милчев