Нямаш връзки? Значи ще чакаш! И това май е най-стриктно неписано правило в България!

Нямаш връзки? Значи ще чакаш! И това май е най-стриктно неписано правило в България!

Отиваш в някоя институция, взимаш си номерче и сядаш да чакаш. Минава половин час, минава един час, накрая стигаш до гишето и се оказва, че ти липсва някакъв документ, за който никой предварително не ти е казал. Връщаш се на следващия ден, пак чакаш, пак се разправяш. А през това време влиза един човек, поздравява служителката по име, разменят две приказки и след пет минути излиза с готова работа. Ти продължаваш да си стискаш номерчето като билет от тотото, само че печелившият вече е минал без ред!

Трябва ти преглед при специалист? Най-ранният свободен час е след три месеца. Но ако някой познава някого в болницата, изведнъж се появява час за утре. Чакаш за изследване? Няма места! Само че за човека с правилния телефонен номер понякога се намира и място, и час, и лекар. И докато един обикаля кабинетите с направление в ръка, друг вече е минал прегледа, защото „са се разбрали“.

Искаш да запишеш детето си в детска градина? Няма места, системата е пълна, чакаш класиране след класиране. Само че постоянно се носят истории за деца, които някак си успяват да влязат там, където уж няма свободни места. Твоето дете чака, ти се чудиш как да ходиш на работа, а някой ти подхвърля: „Абе, нямаш ли човек в общината?“. Представяте ли си докъде сме стигнали? Вместо да търсиш детска градина, трябва да търсиш познат!

Отиваш в КАТ? Взимаш си отпуск, защото знаеш, че може да изгубиш половин ден. Опашки, документи, чакане, нерви. А после чуваш как някой се хвали, че минал за двайсет минути, защото познавал правилния човек. Ти си платил същите такси, подал си същите документи, само че явно към тях е трябвало да приложиш и телефонния номер на някой началник!

Кандидатстваш за работа? Имаш образование, опит, квалификация, изпращаш CV, ходиш на интервюта, чакаш с надежда. Накрая разбираш, че мястото вече било заето. И някак съвсем случайно назначеният се оказва роднина, приятел или познат на някого от ръководството. После същите хора излизат и обясняват как в България нямало кадри и младите не искали да работят. Ами как да искат, като понякога най-важната квалификация се оказва фамилията ти?

И при обществените поръчки картинката често изглежда позната. Една фирма предлага добра цена, друга има опит, трета има специалисти, но накрая печели някой, за когото всички се чудят как точно е избран. После ремонтират улицата, след шест месеца асфалтът пропада, плочките се разместват и започва нов ремонт. А ние пак плащаме! Само че този път не с телефонни обаждания, а с данъците си.

Ицо Хазарта отдавна го изпя — „Имам човек“. Оказва, че човекът е написал наръчник за оцеляване! Имаш човек в болницата, имаш човек в общината, имаш човек в КАТ, имаш човек в някое министерство. Ако нямаш, започваш да търсиш приятел, който има приятел, който познава човек. Накрая се оказва, че в България можеш да нямаш пари, можеш да нямаш работа, можеш да нямаш късмет, но най-лошото е да нямаш човек!

И най-наглото е, че вече го приемаме за напълно нормално. Някой ти казва, че трябва да чакаш три месеца, а ти не питаш защо услугата е толкова бавна. Питаш кого трябва да намериш, за да стане по-бързо. Някой ти обяснява, че няма свободни места, а ти започваш да звъниш на познати. Някой ти отказва документ, а ти се чудиш кой може да му се обади. Все едно правилата са за хората без връзки, а за останалите има някакъв таен вход, за който никой не е сложил табела!

И после се чудим защо хората не вярват на институциите. Защо един млад човек си събира багажа и заминава. Защо някой с две дипломи работи нещо съвсем различно, а друг без нужната подготовка се е наместил на хубава длъжност. Защо един човек чака месеци за нещо елементарно, а друг го урежда с едно обаждане.

Най-голямата подигравка е, че човекът, който спазва правилата, често излиза най-прецакан. Той чака, плаща, попълва, подава, връща се, пак чака. А накрая някой му казва с усмивка: „Е, защо не ми се обади? Щях да ти го оправя!“

Не, бе! Не трябва да ти се обаждам! Не трябва да познавам директора, началника, лекаря, кмета или братовчеда на секретарката! Трябва просто да мога да си свърша работата по нормалния ред!

Защото ако за едни има правила, а за други има телефони, това вече не е равнопоставеност. Това е състезание по познанства, в което победителят е ясен още преди старта.

И най-големият абсурд е, че сме стигнали дотам човек без връзки да се чувства като човек без права!

Борислав Борисов