От бомби над Техеран до залезите на Лангкауи как една провалена ваканция се превърна в неочаквано приключение

Не се заричай, когато си сърдит и недей да обещаваш, когато си щастлив. Воден от тази древна мъдрост, реших да не проявявам излишни емоции, разбирайки, че отдавна планираната ми ваканция в Султаната Оман няма да се състои заради започналата война с Иран. 

Защо от всички дестинации на света избрах за рождения си ден да ида в Оман, това е отделна история. На 27 февруари (петък), вече стягайки се за полет към Мускат, си мислех, че вместо да празнувам, може би ще се наложи да се намъкна в старата си кожа на военен кореспондент. Казах на колегите в “24 часа”, че могат да разчитат на дописки от Залива следващите дни, ако войната започне. От сутрешния блок на БНТ пък веднага предложиха да ме включат “на живо” рано-рано в понеделник. 

Събота сутринта вече бях в Истанбул, когато стана ясно, че израелците са побързали да бомбардират Техеран, защото видели на хакнатите от тях камери, че аятолах Али Хаменей събира военния съвет. Ходът на събитията вече бе станал необратим. 

Естествено отмениха ми полета за Мускат. Проблемът се нагнетяваше и от факта, че бях повлякъл с мен за “Оманското парти” и тумба смелчаци, които се надяваха на вълнуващи преходи из каньоните на Джебел Шамс, романтични нощи край старите укрепени стени на Низуа и Биркат ал Муз и фортовете на Джабрин и Бахла, а след бясно препускане из пясъците на Уахиба трябваше да се потопим в топлите минерални извори на Ал Хин и да плуваме с костенурки край островите Диманият. 

Всичко това пропадна изведнъж, а част от приятелите ми все още не знаеха, защото летяха от Виена и ги чакахме да кацнат в Истанбул. 

Когато вече всички се събрахме, информационните табла на летището недвусмислено илюстрираха военната ситуация - полетите към и от Близкия изток повсеместно бяха отменени. 

И там, под студената луминесцентна светлина, обградени от изнервени тълпи пасажери, установили, че няма да стигнат, закъдето са тръгнали, ние трябваше да решим какво да правим. Най-лесният вариант, разбира се, бе да се върнем обратно в София и по-късно да изберем друга посока. 

Но вече отдавна съм се убедил, че път, наречен "По-късно", най-често води до място, което се казва "Никога". Затова трябваше задължително да продължим напред. Някъде далеч от войната и където по възможност температурите са около 28-30 градуса, защото носехме в багажите си само такива дрехи. 

Намериха се места за полет до Куала Лумпур и тръгнахме с еднопосочен билет за този град, от който имах приятни, но вече изтляващи спомени отпреди 15 години. 

Този космополитен мегаполис, както установих, се бе развил и променил в много положителна посока. Вечерта на 3 март целият град бе озарен от продължителна заря - оказа се, че е последният ден от заключителните празници за китайската нова година. Ние си го писахме в графата “Национален празник на България”. Така казахме и на австрийците. 

На картата на гугъл в телефона си имам места, които са отбелязани по някакви причини с червени сърчица или със зелени флагчета. И така, след като обиколихме всички маркирани локации в малайзийската столица (а също открихме и някои нови), се загледах какво друго имам закърфичено на картата в тази част на света. Едно сърце се мъдреше някъде горе, на остров, наречен Лангкауи, точно до границата с Тайланд. 

Нямах никакъв ясен спомен, дори предполагаема идея, защо някога съм маркирал това място в северния край на Малакския проток. Но какъв по-подходящ повод да идем и да видим с очите си? И така в непредвиденото ни пътешествие се появи следващата точка - загадъчен архипелаг от 99 острова, ако не броим и петте малки, които се появяват само при отлива на Андаманско море. 

Още с първия залез си спомних защо съм запаметил Ланкгави върху личната си световна карта. На това място, освен че от водата изникваха неочаквани острови, плажът се уголемяваше с отстъплението на морето и лъчите на гаснещото слънце го използваха като огромно акварелно платно, върху което сякаш рисуваха с вълшебни невидими четки. И тази възхитителна, на моменти нереално изглеждаща картина, се променя постоянно, създавайки ти впечатлението, че имаш някакво фантазмено видение.

В такива моменти се научаваш да бъдеш благодарен за всичко. Дори и за тегобите, които неминуемо те съпътстват в живота. Следващите дни ще се настройвам за завръщане, но тъй като днес съм в особено състояние на духа, а помня онази мъдрост, с която започнах това пътуване, затова няма да обещавам нищо.

Георги Милков