От „още малко оръжия“ до „кой ще ходи на война“ – въпросът, който никой не иска да зададе

От няколко дни разсъждавам върху един разговор с моя приятелка, който ме уплаши не с казаното, а с възможността тя да се окаже права.

Разговорът тръгна тривиално - българска политика, напъните на ДБ да се изтъкнат чрез изявите на Мирчев, Божанов и генерал Нюню. Неусетно стигнахме до международната обстановка и до вота в Германия, който едва ли изненадва някой, който следи какво се случва в Европа.

И тогава дружката ми хвърли репликата:

„Тия Урсули накрая ще ни хвърлят във война, за да избегнат изборите (справка Украйна). Няма да изпуснат властта толкова лесно. “

Първата ми реакция беше да се изсмея и реакцията ми беше: Да бе?! После обаче спрях да се усмихвам, защото дори да оставим настрана конспиративната част, остава един доста неприятен въпрос: 

Какво ще правим, ако Европа продължи да се придвижва от „подкрепяме Украйна“ към все по-пряко военно противопоставяне с Русия?

Не говоря за това утре Урсула да се появи пред камерите и тържествено да обяви война на Русия. ЕС дори не функционира като държава, която просто може да натисне копчето „война“. Говоря за онова много по-опасно плъзгане, при което всяка следваща стъпка се представя като малко продължение на предишната. Още оръжия. После още пари. После инструктори. После войски „с ограничен мандат“. После охрана на нещо. После ответен удар. И един прекрасен ден се събуждаме и установяваме, че спорът дали участваме във войната е станал чисто семантичен. 

А тогава?

Колко „на център“ трябва да останат поляците, за да устоят на историческото изкушение да си разчистят сметките с Русия? Колко ще издържат прибалтийските държави? 

Как ще реагира Германия? 

Франция? 

И най-вече... къде в цялата тази работа сме ние?

Защото България има един удивителен исторически талант да влиза в големите геополитически мелници с убеждението, че този път непременно сме избрали правилната страна, а после... поколения наред се обсъжда кой точно ни е виновен.

И тук вече шегата ми свършва.

Аз не искам да воювам с Русия. 

Не искам да воювам и за Русия. 

Не искам български деца да бъдат превръщани в пушечно месо в спор между велики сили. 

И не приемам внушението, че отказът да желаеш война автоматично те прави русофил, путинист, кремълски агент, копейка или какъвто е спуснатият етикет за седмицата.

Искам да знам къде е червената линия на България. 

Кой я определя? 

Парламентът? 

Правителството? 

НАТО? 

Някой в Брюксел? 

И ако утре една държава прекрачи тази линия, колко време ще мине, преди останалите да бъдат повлечени след нея?

Ъъъ... не искам да ви плаша, но разговорът с дружката ми постигна нещо, което политиците не успяваха от години.

Вярата ми се изпарява.

Надеждата ми натежава.

Единствено любовта ми засега си е на мястото.

А аз все по-настойчиво си задавам един много прост въпрос:

Кво ше правим, ако някой ден се събудим и разберем, че вече не обсъждаме дали ще има война, а кой точно ще ходи на нея?

Лилия Божкова