ОТКАЗЪТ НИ ОТ НАТОВСКАТА АНТИДРОН ИНИЦИАТИВА: ГРЕШКА ИЛИ РАЗУМЕН ХОД?

Когато видях новината, че България няма да участва в новата мащабна антидрон инициатива на НАТО, първата ми реакция беше силно негативна.

Чисто като българин съм повече от заинтересуван държавата ни да бъде способна да защити своята територия, своя суверенитет и своите граждани и да бъде в крак с огромните технологични предизвикателства на времето, в което живеем.

А войната в Украйна променя военното дело буквално пред очите ни. Дронове за няколко хиляди евро унищожават техника за милиони. Технологии, тактики и средства за противодействие се променят не за десетилетия, а за месеци.

Именно заради това следя активно събитията от 2022г. насам.

И точно сега България казва: няма да участваме?

Преди обаче да споделя поредната гневна публикация, реших да отделя време и да проверя по-сериозно какво всъщност стои зад това решение.

Оказа се, че картината е по-сложна.

Не претендирам нито за изчерпателност, нито за военна експертиза. Споделям личния анализ, който направих, и извода, до който стигнах.

Първо – министърът има аргумент.

България вече участва в европейски механизми за изграждане на отбранителни способности. По SAFE страната ни има достъп до над 3,2 млрд. евро за модернизация при много благоприятни условия.

Логиката на МО е проста:

НАТО определя способностите, които са ни необходими.

ЕС може да помогне да ги финансираме.

И няма смисъл България с ограничения си ресурс да плаща два пъти за едно и също.

С това съм съгласен.

Националният интерес не е да участваме във всяка инициатива просто за да отчетем участие.

Но тук идва голямото „НО“.

Новата натовска инициатива за дронове и противодействие на дронове не е просто поредната схема за закупуване на техника.

Около нея се изгражда цяла технологична и оперативна среда – общи стандарти, изпитване на системи, обучение, взаимодействие между армиите и достъп до може би най-ценния ресурс в тази област в момента:

реалния боен опит от Украйна.

И тук според мен трябва да зададем много по-важния въпрос:

Защо „да не плащаме два пъти“ трябва да означава „да не участваме“?

Това са две различни неща.

Можем да използваме европейското финансиране за модернизацията на армията и едновременно да бъдем вътре в натовската среда, в която се разработват, изпитват и стандартизират технологиите на бъдещата война.

Но има и нещо още по-голямо за България.

Това не е само въпрос на сигурност.

Това е огромна икономическа възможност.

България има сериозна традиция във военната индустрия, производствен капацитет и доказани инженери и технически специалисти.

Ние сме част от ЕС и НАТО, географски сме близо до източния фланг и предлагаме конкурентни производствени разходи спрямо голяма част от Европа.

Защо тогава България да бъде само купувач на новите технологии?

Защо част от тях да не бъдат разработвани, произвеждани, сглобявани, изпитвани и поддържани тук?

Дронове. Антидрон системи. Сензори. Комуникации. Софтуер. Електроника. Оптика. Системи за радиоелектронна борба. Изкуствен интелект. Ремонт и логистика.

Пред Европа в следващите години предстои огромно превъоръжаване и технологична трансформация.

България има шанс да се превърне в един от производствените и технологични хъбове на тази нова европейска отбранителна индустрия.

Това означава инвестиции.

Нови производства.

Хиляди висококвалифицирани и добре платени работни места.

Работа за българските инженери, университети и технологични компании.

Нови логистични центрове.

И най-важното – технологии и know-how, които остават в България.

Това е възможност, от която според мен държавата трябва да се възползва не на 100, а на 200 процента.

Затова оптималната формула за България според мен е:

ЕС – максимално използване на финансирането.

НАТО – стандарти, оперативна съвместимост, обучение и технологии.

Украйна – безценният реален боен опит от най-технологичната война на нашето време.

България – производство, инженерен капацитет, технологии и собствена отбранителна способност.

Защото големият въпрос пред България вече не е просто какво оръжие ще купим.

Въпросът е каква държава искаме да бъдем в новата технологична епоха.

Държава, която чака другите да разработят технологиите и после ги купува?

Или държава, която участва в тяхното създаване, произвежда ги, развива собствените си инженери и използва огромната промяна в европейската отбрана, за да стане едновременно по-сигурна, по-технологична и по-богата?

Аз знам коя България искам да видя.

Кръстьо Пеев