ПЕТРОХАНСКАТА ИСТОРИЯ САМО КАТО ПОВОД

ПЕТРОХАНСКАТА ИСТОРИЯ САМО КАТО ПОВОД

Случаят Петрохан само ми дава повод да кажа какво си мисля за хомосексуализма, за педофилията и за тенденциите тези неща да навлизат все повече и повече като нормалност в живота ни.

Нарочно няма да поправям нищо и нищо няма да редактирам, защото а го направя, и с подсъзнанието си ще напиша неща, които не мисля точно така.

Мога ли да приема хомосексуализма? Мога.

Приятен ли ми е? Не.

Мразя ли го? Не.

Потръпвам ли, като си помисля за него? Да.

В махалата, в която живеех в Ловеч, имаше отявлен хомосексуалист. Беше ни голям приятел на нас, децата, и ни уреждаше оценките в училище. Същият този хомосексуалист М., когото наричахме Педераса, беше душеприказчик и изповедник на учителките в града, пазеше тайните им, съветваше ги и ни помагаше в училище. Правеше ми впечатление, че тогава същият тоя човек ходеше доста небрежно облечен, раздропан даже беше като облекло, но почнеше ли да говори като жена, тази му раздропаност не се забелязваше. Такъв финес, деликатност и ерудиция излъчваше. Такъв такт в общуването. Над всичко стоеше неговата състрадателност. Тогава никога не се бях запитвал и не знаех тоя човек с кого си ляга. И не ме интересуваше.

Само ще вметна, че сега е обратното – нямам представа откъде и как, но най-известните хомосексуалисти са пълни с пари и се обличат като лордове, което също ме дразни. А една от най-големите звезди във фолка стана такава, благодарение на преекспониране на гей образа си. Гей иконите на мен също са ми чужди, особено милионерите гей икони.

Абсолютно съм в състояние да отдам почит на таланта, какъвто и да е той, на човек с нетрадиционна сексуална ориентация, мога да му изкажа възхищението си, стига да не пародира с чаршафите си и да не ми ги навира в носа.

Трийсет години бях учител в училище, в което се учеше западен език и рисуване. Мога да свидетелствам как през годините все повече и повече се явяваха ученици, които демонстрираха нетрадиционни сексуални увлечения. Повече от половината от тях се преструваха. Сигурен съм, че се преструваха, защото бяха чували, че ако искат да пробият в областта на модата и на рисуването, такъв тип сексуална ориентация би им помогнала. Казвали са ми го. Каза ми го лично мое момче ученик, което си беше сложило изкуствени мигли и изкуствени нокти и се преструваше на такъв, какъвто не е.

Някак си стана невъзможно по телевизиите, по кината, в разговори, в реклами хората ЛГБД да не заемат централно място. Особени „заслуги“ за това има Холивуд, който се оказа толкова повратлив на всякакъв тип конюнктури, че пред холивудската конюнктура и слагачество бледнеят много други конюнктури и слагачества.

Няколко години като учител се бях хванал за главата какво да правя с две момичета, които наистина преминаха всички граници и които ни бяха подлудили да се целуват и натискат навсякъде и на които копче не можехме да кажем. Както едва ги понасях и както ме беше и страх от тях вече, така разбрах, че става дума за любов. Ставаше дума за изключително силна, драматична любов между две момичета. Започнах да осъзнавам колко са свързани една с друга и видях как се разболяваха и разтреперваха, ако не са заедно. Но и ни бяха подлудили, изсмукали ни бяха силите – и на мен, и на класа, в който учеха, с непрекъснатите си капризи и демонстрации. Но беше любов.

Очевидно е, че да си с нетрадиционна сексуална ориентация в наше време в повечето случаи носи ползи. Носи ползи, носи и пари, не знам по какъв начин, носи и популярност. Сигурно носи и много мъки и страдание, неразбиране в семейството, криене и страх, но това вече е съвсем друга музика и друга история.

Трябва да си кажем обаче, че на този етап нашето общество, българското, и тук, на Балканите, това нещо не е нито похвално, нито се приема от по-голямата част от обществото.

Не си спомням нашата литература, култура и традиции да са приемали такъв тип поведение. Усещам, че е така, и с гените си включително. И не искам никой да укорява обществото, че е такова, каквото е. Където искат по света да приемат тези неща за нормални, да спят с децата си, да педофилничат в името на духовното израстване и разкрепостеност на децата, да се женят за майките си – тук обаче ми се ще да е различно и е различно. Изтръпвам, като си помисля, че някой може да посегне на внуците и внучките ми или да им пълни главите с образователни подробности за пола им и за възможността да си го сменят. Убеден съм, че природата си знае работата и ако има нещо, тя ще реши въпроса. Приемам близките си хора такива, каквито са, но не искам да им се препоръчват пързалки и уловки.

Много от българите са гневни и на гей парадите, и на бутането на тая проблематика напред и напред, но си мълчат, спотайват се и се преструват, защото усещат, че могат да пострадат и да бъдат обвинени в хомофобия. Други пък си мислят, че така са много широкоскроени и демократични.

Не съм хомофоб, наистина не съм, но когато капакът на тенджерата хвръкне прегрят и когато по софийските гей паради почнат да се кълчат полуголи хора и да предизвикват всички останали, също не мога да си мълча. Какво трябва да направя – да хваля гейовете и да имам ползи като поет и като човек, да чакам да ме превеждат в чужбина и да ме награждават или да искам те да се държат в границите на онова, което можем да понесем. Аз няма да прекрача техните граници, те да бъдат така добри да не прекрачват моите.

Обичам мириса на женската кожа. Обичам женското тяло, обичам душата на жената. Обичах мъжката пот на баща си, обичах ръцете, напукани от работа на полето, на дядо си, обичах прадядо си, който лекуваше животни и ми даваше кураж да закачам момичетата на село, и никога няма да кажа, че не е така.

Както и няма да се съглася да ни смятат за изостанали и слабокултурни.

Николай Милчев