Трагикомедия в Брюксел и столици в ЕС: Ами, ако руснаците ни почнат, както ние тях!
Стратегията „Анаконда“ периодично придобива особена актуалност
Със страните, с които Русия граничи, поддържа противоречиви отношения. На почти всички е правила добрини, някои безценни, други просто обилни. Пак на повечето е причинявала злини, някои много болезнени, повечето просто неприятности. От почти всички в Русия наивно очакват да ѝ бъдат благодарни. Поне да не ѝ вредят. А те го правят, особено в тежки за нея времена.
С тяхно съдействие геополитическият враг на Русия - англо-саксонците, донякъде успяват да и приложат „стратегията „Анаконда“ за обкръжаване и изолация. На два-три пъти и смъртно да я застрашат с удушаване и последващо разчленение.
Като военен план „Анаконда“ се появява в САЩ по време на Гражданската война, изработен от генерал Уинфийлд Скот за задушаване на търговската активност на южните щати. На геополитическо ниво е предложен от адмирал Алфред Махеан. Вече с цел противодействие на континенталните държави в Евразия. На Германия и Китай, но преди всичко на Русия.
Как да се обясни, защо страни, спасявани от пълно унищожение от Русия като Грузия и Армения, други като Финландия и Украйна дори създавани от нея на празно място, тръгват озъбени насреща ѝ, някои с оръжия в ръце? Защото далеч не всяко племе има потенциал да се развие до народност, че после и да изгради държава.
На немалко отвън са им създавали възможности да го сторят, но почти всички са се провалили. Ето я първата голяма причина за провалите на творчеството на държави от Русия. Създавала е лимитрофи, провалящи се псевдодържави. Някога Римската империя ги създавала (limitrophus – граничен), но за ситуативна употреба.
През ХХ век наричат лимитрофи държавите, образували се след разпада на Руската империя от нейни западни губернии, по-късно станали съседи в СССР: Финландия, Литва, Латвия и Естония, части от Полша и Румъния. Всички днес са на нож срещу Спасителката, тя е и Агресорът. Днес за лимитрофи се считат политически и икономически подконтролните на външен фактор страни.
А Лондон и Вашингтон все по-открито и агресивно прилагат стратегията „Анаконда“. Могат – прилагат, преследват си интересите. Благодарност могат да изискват, да я изстискват от победените, но не и да я очакват, като се стараят да я заслужат с добри дела. Обратното на Русия. В дълбочина се крият принципните разлики между православие и юдео-християнство.
От векове, поне от Иван Грозни насам, Русия се стреми с все сили да се хареса, да бъде приета като равноправен партньор в Европа. Демонстрира за целта духовна сила, култура и цивилизационна принадлежност. И винаги е приемана за малко и с голямо подозрение, скоро заменяни с враждебност, накрая изблъскана извън „европейския клуб“.
Неведнъж и нападана групово от многобройни европейски армии, водени ту от Франция, ту от Германия или Великобритания. В историческа последователност - Кримската война XIX в., Студената война през ХХ-и, след 1991 г. чрез разширяване на НАТО, цветни революции, санкции след 2014 и 2022 г. та досега.
Бивало е и Русия да навлезе в Европа или на съседни територии, но в отговор на молба за помощ или агресия, както за разгрома на Наполеон и Хитлер. Александър III завещава на сина си Николай II: „В Европа нямаме приятели. От нашата огромност се страхуват и искат да ни разчленят или поне да ни обкръжат от всички страни. Съюзници са ни само руската армия и флот. Пази православнатата църква, тя неведнъж е спасявала Русия“.
Не го е послушал и империята рухва чрез обучени и внесени от Лондон болшевики-троцкисти и вътрешни предатели. След 1985 г. Горбачов и Елцин се втурват да се прегръщат с „партньори“ във Вашингтон и Лондон, стигат до предателство на поверените им за управление велика държава и народ. Световната свърхсила СССР се срутва. Междувременно унищожават и армията, и флота.
За тези резултати не са отговорни Вашингтон и Лондон, в Москва да са изучили поне руската история.
В този контекст стратегията „Анаконда“, прилагана като планомерно изолиране и евентуално последващо задушаване на Русия чрез дипломатически, икономически, информационно-психологически и военни форми на натиск, периодично придобива особена актуалност. Русия тогава рефлекторно възприема себе си като крепост, заобиколена от потенциални врагове.
След изоставянето на съюзниците си по Варшавския договор от Москва най-естественото нещо беше те да бъдат придърпани от Запада и той да се възползва от тях срещу нея. Като им смалят до минимум държавността, скапят им икономиката, разложат морално-психологически населението и назначат продажни марионетки за политици и управници. И напред срещу Сибирската мечка!
Не иска особени усилия подобна операция, проруски настроени хора може и да има в тези нови лимитрофи, но предателството на Москва ги обезсили и напълно демотивира. Недоброжелатели се наплодиха бързо, съзрели някакви изгоди или повлечени от кефа да са приети от тълпата.
Досега мнозинството руснаци не проумяват, че студенината към тях е следствие на закономерни грешки на водачите им.
Една от най-важните е честата рязка смяна на върховната власт в Кремъл, преди това в Санкт Петербург, на посоките на огромната и трудно управляема държава в реалния сложен свят. Обратно, няколко страни със сравнително малка територия и малобройно население са постигали относително неимоверно по-големи държавнически успехи от Русия.
Но с поредица далновидни водачи и отиващи далеч във времето стратегии. Великобритания е най-яркият пример. На неголям остров и само с около 8 милиона население в началото на XIX в. е владеела или поне контролирала над 60% от сушата! Но в ролята на върховен хищник, иначе не става. А огромният Сибирски мечок лапа основно горски плодове и хапе, само ако го нападнат.
Вместо да подпали Париж от четири страни заради изгорялата Москва, през 1814 г. Александър I пледира за създаване на Европейски съюз. Само след 40 г. френски войски заедно с британски нахлуват в Крим. След няколко демократични реформи Александър II, цар Освободител, бива убит в осмия поред атентат.
След Иван Грозни, Петър I и Екатерина Велика Русия сменя политическия курс от твърд подход към мекушавост и поклонничество пред Запада. Техни управници няколко пъти са разрушавали руските армии, флот, тайни служби и дипломатически структури сами. За да ги възстановяват после с години прескъпо в условия на големи външни опасности, както Путин отскоро.
Той нарече срутването на СССР „най-голяма геополитическа катастрофа на ХХ-и век.“ Това еднозначно води до извода: „Както досега повече не може!“. Налага се категорично преосмисляне на досегашните подходи към съседи и към по-далечни страни на Запад, предлагане на нови, руски по характер, или възприемане на проверените от времето англо-саксонски.
Само в този смисъл да се поевропейчи и дотам да спре да „догонва“ Запада. Смяната на водача вече да не е ахилесовата ѝ пета. Иначе Русия ще продължава да бъде уязвима след като Путин си отиде, подлагана на изолация и удушаване чрез „Анакондата“. Иначе пак дестабилизации и катастрофи - от свърхсила до жалка жертва на интриги и предателства.
Съдейки по косвени засега белези, догонването на Запада, страстният стремеж да му се хареса, поне за днешна Москва вече е в миналото. Не допуснаха както през 1941 г. войната да се води на тяхна територия. Симптоматична е политическата трагикомедия с истерични етюди в Брюксел и редица столици в ЕС: Ами ако ни почнат, както ние тях!
Други са нагласите и във Вашингтон. Но докато не видим края, да не бързаме с по-далечни изводи.
Автор: Д-р Илия Илиев
trud.bg
