Снимките под вода са голямо чудо. Бездни, тъмни дълбочини, риби, октоподи – цял огромен друг свят. В този подводен свят живеят и огромни китове, и дребни риби. И китовете, и дребните риби са много видове и много породи. И имат различно поведение и характер. На китовете не им пука (докато не се появят хората, разбира се), плуват си където искат из океаните, показват си опашките над водата, скачат по гръб и се кефят.
Дребните риби гледат да се съберат накуп колкото си може повече – хиляди, милиони, и като съм ги гледал на подводни снимки, съм изпадал в унес. Такова скупчване на малки риби се наблюдава под водата, че човек се чуди облаци от риби ли са това, скулптури ли някакви подвижни. И как се менят само формите на тези огромни пасажи риби, буквално залепени едни за други.
Малките риби правят това скупчване, защото ги е страх от големите риби и от китовете и защото по този начин големите риби по-трудно се ориентират и им е по-трудно да ги изядат.
Сигурно голямото стълпотворение от риби под водата замъглява погледа на големите риби, сливат им се дребосъците и така шансът на малките да оцелеят се увеличава.
Такова подобно нещо има и при струпванията на хора – при протестите, при манифестациите, при запалянковските им изяви, при викането им, при скандиранията им и при внезапно избликналия гняв, след който идват огньове и погроми.
Някога съм участвал всяка година в сума ти му манифестации – на Девети септември, на Първи май, на Двайсет и четвърти май. Много хора сега се оплакват, че комунистическата власт ги била задължавала и насилвала да манифестират и те се чувствали много зле тогава и им се смачквало самочувствието. Сигурно е така.
Но на мен нито ми е било неприятно, нито съм се чувствал смачкан. Изпитвал съм някакво вътрешно удоволствие, че се събираме много хора един до друг, че вървим, че викаме, че махаме със знаменца. Сила съм получавал, че съм част от това множество, радостно-възбудено ми е било. И като оставим настрани голямото чакане по страничните улици на Ловеч, тръгнехме ли веднъж по главната улица, и не се знаех къде съм. Нямам никакви оплаквания, че съм бил заедно с много хора. Около мен са били само приятели. И не ми е било непрекъснато в главата тогава нито Първи май, нито Девети септември, нито чак толкова много даже Двайсет и четвърти май.
В Ловеч Двайсет и четвърти май ми е останал в главата с люляци и череши и с това, че Панайот Пипков е написал в града музиката на „Върви, народе, възродени“. За славянската писменост и култура, за това, какво сме дали на света, не съм си мислел. Особено пък по време на манифестацията.
Истина е обаче, че спонтанността на манифестациите се беше превърнала в мероприятие, в рутина и в голяма степен – в безсмислие. Тръпката беше, че можеш да се видиш с много хора накуп.
Много хора накуп са сила, която, както е известно, често пъти е помитала и седящите в дворците, и в резиденциите, и на трибуните. Силата на протестите и на събраните заедно хора е в тяхната непредвидимост и във възможността да се излъчат нови лидери. Много-много рядко обаче в световната история лидерите са изниквали и са се възвишавали измежду протестиращите. По-скоро – подобно косатките в океана – са се явявали властници, които с махане на опашка са зашеметявали и риби, и протестиращи и после са ги консумирали за кеф и от страх. И са се насищали с тази си консумация. И са въвеждали мир и тишина. И най-важното – ред, техен ред.
Така ми се случи в живота, че съм бил и от едната, и от другата страна на „барикадата“.
През 1989 година ме обсадиха в Комсомола в София и няколко часа ни държаха като заложници вътре по кабинетите. През цялото време усещах в стомаха си студенина, страх, неприязън към тия, които са отвън и се чудех откъде са се появили и кои са те. Довчера ги нямаше никакви, днеска – бликаха отвсякъде. После се оказа, че един от предводителите на протестиращите пред Комсомола е мой приятел от детството. Отраснали сме заедно с него в Ловеч – в един блок. Баща му беше голям партиец, шеф на затворите, а самото момче С.В. беше страхотен екземпляр – луд, щур, непокорен, хубавец, бандит, ако щете – всякакъв. И когато за малко останахме насаме с този мой внезапен душманин, той се превиваше от смях поне две минути и се радваше, че ми е изкарал акъла, и го вземаше на шега .Сигурен съм, че беше дошъл просто да лудува и дори не търсеше политически дивиденти, каквито търсеха много други.
И само още един пример за обратната страна на барикадата – големият български поет И.М., с когото бяхме големи приятели и си знаехме и големи лични тайни, легна да лежи в Града на истината. Този голям български поет, на когото се възхищавам и досега, лека му пръст, беше дошъл в Града на истината от следването си в Академията към ЦК на БКП (АОНСУ), която сега е превърната в крепост на синьото висше образование. Нещо повече – беше ми се похвалил И.М., че ще става аспирант към АОНСУ. Но млъкни сърце… Важни са стиховете на големия поет, важно е, че последните години от живота си той написа разтърсващи стихотворения и каза истини, които малцина смееха да кажат тогава – включително за войните и за кръвта.
А докато лежеше в Града на истината( и с това свършвам за И.М.), една щатна работничка на Комсомола му носеше праскови, сандвичи и чай, за да не линее борческия му дух. И съобщаваше за тези си подвизи с низходяща умилителна интонация.
Ще го кажа с едно изречение – тогава протестите ме плашеха и ми се струваха несправедливи, защото губех почва под краката си, губех позиции, губех си живота.
После участвах по най-гламавия начин в протестите срещу Бойко Борисов и Делян Пеевски. Тичах като луд всяка вечер, тръпнех, давах интервюта, пишех репортажи и се чудех как така не ги е срам управляващите и не вземат да се изметат веднага. А те са мразели протестиращите и са се чудели какви са тия идиоти, дето искат да ги бутнат от столовете.
Няма да навлизам по-дълбоко и да анализирам кой как се възползва тогава от протеста, не искам даже и да си припомням как протестът се беше разделил на парчета и племена, на девствени и полудевствени, на млади и младеещи. Не искам и да си припомням как на протеста тогава се явяваха всякакви политически лисици, койоти и най-обикновени проститутки. Няма да си припомням побоищата под колоните, които отидоха, та се не видяха и изчезнаха, но съм напълно наясно, че съм бил една от малките риби, които са се притискали до другите и така вероятността да ги изядат (набият яко) е била по-малка.
Има един страхотен роман на Николай Островски – съветски писател – „Как се каляваше стоманата“. Като написах, че е страхотен роман, го казвам с усещането, което получих някога, докато четях книгата. Още помня един пасаж, в който героят така се слива с конницата, така се слива с другарите си, с които участва в Гражданската война в Русия, че напълно губи себе си и е щастлив, че е загубил себе си. И че е част от конница, от вихър, който лети, сражава се, побеждава и умира. Не знам дали това е щастие, заблуда, не знам какво е. Но усещам, че е велико. Велико е, без да е индивидуално, без да е лично. Общо и велико. И общностно.
Сега за този роман и дума не може да стане, цензурата е железобетонна, но казвам, че „Как се каляваше стоманата“ на Николай Островски е драматично четиво за заблудите на човека, за надмогването на болката, за търсене на смисъл в безсмисления живот и за сливане с времето. Даже и пропаганда да е (то кое ли не е пропаганда в света?), романът си заслужава да бъде четен. И то точно сега.
В Латинска Америка на платото Наска има издълбани огромни фигури, които се виждат най-добре от въздуха. Толкова са големи тези изображения, издълбани върху платото, че се виждат само от самолет. Фигурите са най-различни – има фигури на кондор, на маймуна и на други животни. Едно от предположенията е, че тези фигури са били запълвани от различни племена, които вероятно са носели имената на изобразените животни. Един до друг, един до друг, един до друг – хората от тези племена са се сливали с тотема и са ставали кондор, маймуна или заек, или пума, или каквото е там друго.
Всеки протест по света и всяко събиране на хора видимо или невидимо образува фигури и слива хората в това, което искат да бъдат или мечтаят да бъдат.
И се питам какво животно искаме да бъдем ние, българите. И като се притискаме един до друг и събираме по площадите, какво искаме да бъдем – лъв, орел, мишка, сърце – какво искаме да бъдем? И дали конникът в Мадара не е изпълнен с духовете на нашите предци? И се питам още – какво искат да нарисуват протестиращите в Македония, в Сърбия, в Турция и как с тела могат да се нарисуват кръв, смърт и стремеж към свобода и по-свободно дишане.
Благата вест днеска е че е заченат Божият син и че хиляди хора зачеват нови форми, като се събират един до друг.
Николай Милчев
