СУРВАКАНЕ И ЗАЕКВАНЕ

Следобедно време е, някъде към три без петнайсет, а слънцето вече се е скрило. Тук слънцето винаги залязва бързо, защото са големи баирите наоколо и долината е тясна. 
Първи януари е и на площада на селото четири сурвакарчета седят на една пейка и си люлеят краката. Бая омърлушени изглеждат, сигурно е и от това, че го няма слънцето и захладнява.  Сурвакането е магична работа, нека го кажем и така – божа работа, но като се скрие слънцето, и сурвакарчетата се омърлушват. 
Много са хубави тези сурвакарчета, всички са много хубави. Да не ви казвам, че лицето на едно от тях е по-бяло от брашно, от прясно сирене и от сняг. Ангелче направо. Другите – също ангелчета. 

Вярно, едно от ангелчетата е въздебеличко и малко мига на парцали, но и то е ангелче и половина. 
Знаех си , че няма как да не видим сурвакари. Ако бяха дошли в къщата например, някак си щях да се притеснявам и да се чудя къде да ги сложа – да влизат ли вътре, да не влизат ли, какво да им дам? А тука, на площада, е друго. Нищо, че са четири омърлушени момчета с дрянови пръчки.
–Ще ни сурвакате ли? – казвам.
–Да – отговарят те и аз им давам предварително десет лева. 
Десет лева са нищо пари, но те се окопитват и едно от тях мушва десетолевката в торбичката, която носи. 
Откъде идва тая работа с плащането за сурвакане? И защо предварително им давам пари? Какво се надявам, че мога да си купя с тия десет лева – здраве, щастие (това, с купуването на щастие, е голям смях), успехи, талант, уважение? 
Нищо такова. Подмазвам се – не на тях, не на тези ангелчета със сурвачки – подмазвам се на годините, които ми остават, и все ми се ще, все ми се ще да са повече и повече. Още пет отгоре, още десет отгоре… Абе най-важното е здравето. Ох, като чуя тия приказки, и ми омекват краката. Това здраве си го желаем, откакто се помним и откакто свят светува, без аз за себе си да съм си изяснил кога съм бил здрав, кога – болен, кога съм живял, кога съм живуркал. Но нали най-важното е да сме здрави? Я си помислете какво отговаряме, когато сме здрави – казваме „нищо ми няма“. Как си, здрав ли си? – Нищо ми няма. 
Мъчно го разбирам аз здравето като „нищо ми няма“ и ако е така, на мене ми има нещо, но няма да го тълкувам повече. Стига толкова.

Не само че са хубави момчетата – с народни униформи, с елементи от фолклор по себе си,  не само че са красиви сурвачките им, ами и какви хубави думи казват и наричат. Почти не чувствам, че ме удрят с пръчки по гърба, защото съм с раница – не се сетих да си сваля раницата. Виждали ли сте глупак с раница, когото сурвакат? Това бях аз днес към три часа следобед на центъра на селото – навръх първи януари. 
Мъчех се да запомня какво ми пожелават сурвакарчетата, но запомних само, че в доста осъвременения си вид сурвакарската  бърканица от думи и магии ми хареса. 
Момчетата ме сурвакат едно по едно, само че последното заеква. Онова, за което споменах по-горе, че е малко пълничко, заеква. И като заеква и ме сурвака, и като разделя думите на части, на срички, прави магията на тоя ритуал още по-силна и по-силна. Е това заекване на това момче сурвакарче няма начин да не ми даде живот – понякога накъсан на части, понякога малко по-спокоен и уталожен, но все пак – живот. 
Дрянът вече е напъпил, люлякът – също. Даже люлякът има и бебенца листа. Върбите станаха бледолилави по върховете – готвят се за резедата си. И лешникът, и крушата вече са с пъпки. И ако въображаемо ги оплета в една сурвачка, и ако почна да заеквам, сигурно ще кажа най-хубавите пожелания, които селото е чувало. 

Николай Милчев