Има два начина да гледаш на света и на икономиката. Първият е стерилен, хладен и академично дистанциран. Това е светът на неолибералната доктрина. Там хората са просто „човешки ресурс“, държавата е лош мениджър по презумпция, а пазарът е някакво митично божество, което ще подреди всичко. В този свят успехът се измерва в графики, брутният вътрешен продукт е върховна ценност, а ако ти си беден или работещ беден, системата ти казва, че просто не си се старал достатъчно. Това е икономика на числата. Тя има ум, но няма сърце.
Вторият начин е този, в който вярвам аз. Защото икономиката не е наука за парите. Тя е наука за отношенията между хората и за правото на достоен живот. Голямата разлика между мен и неолибералите, например, не е в теоретичните концепции. Разликата е, че за тях икономиката е просто статистика на растежа, поредният макроикономически доклад или трамплин към властта. За мен икономиката е начинът, по който живее българското семейство в сряда вечер.
В сряда вечер, когато светлините в кухните светнат, никой не мисли за дефицита на касова основа или за кредитния рейтинг на държавата. Хората сядат около масата и пресмятат нещо много по-важно, цената на хляба, сметките за ток, лекарствата на родителите си и дали ще останат пари за обувки на децата. В тези моменти се вижда истинското лице на една държава. И ако в тези сметки краят не излиза, значи икономическата ни система е провалена, колкото и красиви да са докладите в Брюксел.
Трудът не е стока, която се продава на безценица на тезгяха на „глобалния пазар“. Трудът е достойнство!
Червената шапчица
23 hours before
Трудът е песен. А тия от прфсъюзите у нас не се трудят, само спят и живеят на гърба на другите... Я вижте във Франция какви синдикати има...
Коментирай