В България най-евтиното нещо май остана човешкият труд

В България най-евтиното нещо май остана човешкият труд.

Замисляли ли сте се в какъв абсурд живеем? Отиваш на ресторант и плащаш сметка, сякаш си вечерял в центъра на Париж. Викаш майстор да ти поправи нещо вкъщи и за 2 часа ти взима сума, за която някой работи 3 дни. Отиваш на зъболекар и още преди да си седнал на стола, започваш да пресмяташ колко ще ти струва. Една нощувка в приличен хотел вече може да ти излезе колкото няколко дни труд. Всичко поскъпва, всички обясняват колко скъпи са им станали услугите, материалите и разходите. Само когато стане дума за заплатата на обикновения човек, изведнъж се оказва, че сме много бедна държава и повече пари няма откъде да се намерят.

Една жена работи на касата в супермаркет. По 8 часа слуша как клиентите се оплакват от цените, сякаш тя лично е решила колко да струва сиренето. Някой ѝ се кара, друг я обвинява, че не работи достатъчно бързо, трети я гледа отвисоко. В края на смяната краката я болят, а утре пак трябва да е там. В същото време магазинът спокойно вдига цените на стоките си. Но ако тя поиска още 100 или 200 евро към заплатата, започват обясненията колко тежко било положението. Значи цената на кашкавала може да се вдига, цената на месото може да се вдига, цената на хляба може да се вдига, но цената на труда на жената зад касата трябва да си стои почти същата?

Вижте медицинските сестри, санитарите, шофьорите, продавачите, работниците в складовете, хората, които чистят офисите ни. Една медицинска сестра може да прекара цяла нощ на крак, да се грижи за болни хора, да носи отговорност за чуждото здраве и накрая да получава възнаграждение, което трудно отговаря на тежестта на работата ѝ. Един шофьор става в 4 сутринта, за да зареди магазините, а после някой го ругае, че е спрял за 5 минути да разтовари. Жената, която чисти офиса, идва преди всички или си тръгва след всички, но за мнозина е почти невидима. А ако тези хора спрат да работят дори за няколко дни, изведнъж ще разберем колко важни са всъщност.

Има и един друг български феномен — обявите за работа. Отваряш някой сайт и четеш: „Търсим мотивиран, усмихнат, комуникативен, динамичен служител, способен да работи под напрежение“. Трябва да знае английски, да работи с компютър, да има опит, да е отговорен, организиран, да умее да работи в екип и по възможност да може да върши работата на още трима души. Работното време е гъвкаво, което понякога означава, че работодателят е гъвкав с твоето лично време. А накрая стигаш до най-важното — заплатата. И там пише „по договаряне“. Защо, бе? Защо не напишете колко плащате? В магазина няма табелка „цената на кашкавала е по договаряне“. В ресторанта не пише „сметката ще я обсъдим след вечерята“. Само когато трябва да се плаща на работник, парите изведнъж стават някаква страшна тайна.

А да не говорим за прословутото „ние сме едно голямо семейство“. Това ми е любимото. Отиваш на интервю и ти обясняват колко сплотен бил колективът, как всички си помагали, как фирмата била като втори дом. Само че в този втори дом понякога се оказва, че трябва да останеш след работа, да си вдигаш телефона в почивния ден, да отговаряш на съобщения вечер и да не мрънкаш, когато някой ти възложи още задачи. А когато поискаш увеличение, изведнъж семейните отношения приключват и започва строгата корпоративна политика. Интересно семейство — ти трябва да си на разположение по всяко време, но когато имаш нужда от повече пари, всички са заети.

И още нещо, което ме побърква. Има хора, които работят извънредно, но тези часове някак си изчезват. Оставаш половин час днес, един час утре, идваш в събота за малко, защото имало нещо спешно. Накрая се събират десетки часове, за които никой не говори. Но закъсней с 10 минути сутринта и веднага ще се намери кой да ти направи забележка. Когато ти подаряваш времето си на фирмата, това е лоялност. Когато поискаш да си тръгнеш навреме, започват да те гледат накриво. А времето на човека също струва пари. Само че явно не всички го разбират.

Най-интересното обаче е как постоянно слушаме, че в България нямало кадри. Нямало сервитьори, нямало шофьори, нямало строителни работници, нямало хора за производството. Всички се оплакват, че никой не искал да работи. Ами предложете заплата, с която човек може да живее нормално, и условия, при които няма да се чувства като крепостен селянин. Не може да искаш служител с 10 години опит, два чужди езика и готовност да работи през уикенда, а когато стане дума за заплащането, да му обясняваш, че трябва да започне отдолу и да се докаже. Колко още да се доказва човек, който вече е работил половината си живот?

И тук стигаме до един много интересен контраст. В България спокойно можем да плащаме европейски цени за автомобили, техника, дрехи, гориво и куп други неща. Цените на някои услуги вече могат да се сравняват с тези в далеч по-богати държави. Но когато стане дума за възнагражденията, изведнъж ни обясняват, че не можем да се сравняваме със Западна Европа. Значи когато трябва да плащаме, сме европейци. Когато трябва да получаваме, сме бедна балканска държава. Удобна работа, нали?

Има и хора, които цял живот са били съвестни служители. Не са закъснявали, не са си тръгвали по-рано, не са отказвали работа. Натрупали са опит, обучавали са новите колеги, поемали са отговорности. И един ден разбират, че новоназначен човек получава почти колкото тях, а понякога и повече. Защото за новите кадри изведнъж се намират пари, но за старите, които са държали фирмата на крака с години, бюджетът все не достига. После работодателят се изненадва, когато някой от най-опитните му служители подаде молба за напускане.

А най-големият парадокс е, че колкото по-важна е една професия за ежедневието ни, толкова по-често приемаме хората, които я упражняват, за даденост. Искаме улиците да са чисти, магазините да работят, автобусите да идват навреме, болниците да имат персонал, ресторантите да ни обслужват с усмивка. Искаме всичко да е бързо, качествено и професионално. Само че зад всяка от тези услуги стои човек, който има семейство, сметки, нужда от почивка и право на достоен живот. Не е машина, която включваш сутрин и изключваш вечер.

И накрая се чудим защо толкова българи заминаха в чужбина. Защо млади хора с образование предпочитат да започнат от нулата в Германия, Нидерландия или Австрия. Защо човек, който тук е бил специалист, понякога избира съвсем друга работа навън. Защото в един момент му писва да слуша колко ценен е за фирмата, докато заплатата му показва точно обратното. Писва му да бъде потупван по рамото вместо да получава адекватно възнаграждение. Писва му да чува „браво, страхотно се справи“, когато единственото, което реално се увеличава, е количеството работа.

И най-тъжното е, че от години говорим как трябва да задържим младите хора, да върнем българите от чужбина, да имаме повече специалисти и по-добра икономика. Само че хората не се връщат заради красиви обещания и патриотични лозунги. Връщат се, когато виждат възможност да живеят достойно, да получават справедливо заплащане и да имат някаква сигурност за утрешния ден.

Защото трудът на един човек не се измерва само с часовете, които прекарва на работното си място. Измерва се и с годините, които е отделил, за да се научи да върши тази работа. С отговорността, която носи. С времето, което не е прекарал със семейството си. С празниците, на които е бил на смяна, с вечерите, в които се е прибирал изтощен, и със сутрините, в които е ставал, въпреки че не му се е искало.

И затова ми е смешно, когато някой обяснява, че в България хората не искали да работят. Българите работят. И то много. Въпросът е защо толкова често трябва да се борят, за да получат уважение и заплащане, които отговарят на труда им.

В България всичко си има цена. Само човешкият труд все трябва да е на промоция.

Борислав Борисов