В България тарикатът е на почит, а честният човек е балък

В България тарикатът е на почит, а честният човек е балък.

Има нещо, което от години ме дразни страшно много в нашата държава. И то не са само ниските заплати, високите цени или разбитите улици. Дразни ме онзи особен български тарикатлък, с който някои хора толкова се гордеят. Да минеш метър, да прередиш някого, да не си платиш, да излъжеш, да вземеш повече, отколкото ти се полага. И после да разказваш случката на приятелите си с такава гордост, сякаш си открил лекарство против рака. А най-интересното е, че вместо някой да ти каже колко грозно си постъпил, често ще се намери друг да те потупа по рамото и да ти каже: „Евала, брат, голям си!“

Вижте само какво се случва по пътищата. Стоят 50 коли в задръстване, хората чакат търпеливо, всеки бърза за някъде. И изведнъж се появява нашият герой. Минава най-отстрани, прережда цялата колона, натиска се отпред и ако не го пуснеш, започва да ти свири и да ти обяснява нещо през прозореца. Защото той е по-важен. Неговото време струва повече от твоето. Друг спира върху тротоара, защото не му се ходят 100 метра пеша. Трети заема 2 паркоместа, за да не му одраскат скъпата кола. Четвърти паркира на място за хора с увреждания, защото щял да се забави само 5 минути. И всичките имат оправдание. Всеки има някаква страшно важна причина правилата да не важат точно за него.

Влезте в който и да е жилищен блок. Почти навсякъде има поне един човек, който не си плаща таксите за входа, но има най-големите претенции. Асансьорът не работел, стълбището било мръсно, лампата изгоряла, домоуправителят нищо не правел. Само че когато трябва да даде 10 или 15 евро за общите разходи, изведнъж няма пари. Същият човек може да си поръчва храна през ден, да пуши по кутия цигари и да кара кола за хиляди евро, но за входа няма. И накрая съвестните съседи плащат и за него. Защото някой трябва да поддържа сградата, нали?

А майсторите? Колко хора вече са се парили от онзи майстор, който идва, оглежда, обяснява ти колко сложна е работата, взима капаро и после започва голямото издирване? Първо щял да дойде в понеделник, после му се развалила колата, в сряда бил болен, в петък имал спешен обект. Накрая спира да си вдига телефона. А ти си взел отпуск, купил си материали и седиш с разкъртена баня. Има и друг вид — идва, претупва всичко за два дни, прибира парите и след месец започваш да ремонтираш ремонта. После същият този човек се оплаква, че клиентите били много претенциозни и не уважавали труда му.

С колите положението е още по-интересно. Някой продава автомобил и много добре знае, че има сериозен проблем с двигателя, скоростната кутия или електрониката. Но вместо да го каже честно, гледа как да го прикрие, да го закрепи временно и да намери някой балък, на когото да го пробута. В обявата пише „перфектно състояние, без забележки, качваш се и караш“. Купувачът събира спестявания с години, взима колата и след 2 седмици започват ремонтите. А продавачът вечерта черпи приятелите си и се хвали как успял да я разкара. Представяте ли си колко е сбъркана представата ни за успех, когато се гордеем, че сме прецакали друг човек?

Същото е и с парите назаем. Имаш приятел, познат или роднина, който ти звъни притеснен. Закъсал бил, трябвали му спешно 200 или 300 евро, щял да ги върне другата седмица. Помагаш му, защото си човек и защото вярваш, че когато някой е в беда, трябва да му подадеш ръка. Минава седмица, после месец, после три. Човекът качва снимки от ресторанти, ходи по почивки, купува си нов телефон, но за твоите пари все няма възможност. И когато най-накрая си ги поискаш, започва да се сърди. Ти излизаш лошият, защото си посмял да си поискаш собствените пари. Накрая губиш и парите, и приятеля. И следващия път, когато някой наистина има нужда от помощ, вече се замисляш дали да му помогнеш.

Има и един особено противен тарикатлък — да се пазариш за труда на другите, но да не правиш никакъв компромис със собствения си комфорт. Викаш човек да ти свърши работа, той се труди цял ден, а накрая започваш да му обясняваш защо трябва да ти намали цената с 20 евро. Същата вечер обаче спокойно оставяш 100 евро в заведение и дори не поглеждаш сметката. За бутилката на масата пари има, за човека, който ти е работил 8 часа, няма. И после се чудим защо все по-трудно се намират коректни хора, които да си вършат работата както трябва.

А какво да кажем за работата? Един човек се скъсва от бачкане, поема чужди задачи, остава след работно време, помага на колегите си. До него седи друг, който по половин ден пие кафе, скатава се, прехвърля задълженията си и постоянно измисля причини защо нещо не може да бъде свършено. Накрая двамата получават еднакви заплати. Понякога вторият дори се урежда по-добре, защото знае как да се подмазва и как да представя чуждата работа за своя. И какъв урок получава съвестният човек? Че ако работиш добре, наградата ти често е още повече работа.

И това не свършва дотук. В магазина някой се опитва да мине пред теб на опашката, защото имал само две неща. На паркинга друг ти удря колата и си тръгва, без да остави телефон. Някой си изхвърля стария диван до контейнера и после публикува снимки във Facebook колко мръсна била София. Друг си хвърля фасовете през прозореца на автомобила, но когато отиде в чужбина, изведнъж знае къде се намира кошчето. Трети пуска силна музика посред нощ, защото бил в собствения си апартамент и можел да прави каквото си поиска. А че около него живеят семейства с малки деца, възрастни хора и хора, които стават в шест сутринта за работа, това изобщо не го интересува.

Най-смешното е, че същите тези хора много често обясняват колко подредено било в Германия, Австрия или Швейцария. Как там никой не паркирал където си поиска, как било чисто, как всички спазвали правилата, как хората се уважавали. И аз се чудя — добре, бе, човек, като толкова ти харесва, защо не започнеш от себе си? Защо трябва да минеш границата, за да разбереш, че не се хвърля боклук на улицата? Защо в чужбина можеш да чакаш на опашка, а в България трябва да си най-отпред? Защо там спазваш ограниченията, а тук караш така, сякаш пътят е построен лично за теб?

И знаете ли кое е най-лошото? Че постепенно започваме да гледаме на коректния човек като на някакъв наивник. Ако си върнеш намерен портфейл с парите вътре, някой ще ти каже, че си глупав. Ако си платиш всичко както трябва, друг ще ти обясни, че си балък. Ако си признаеш грешката и поемеш отговорност, ще се намери кой да ти се подиграе. Ако спазваш правилата, някой ще те нарече задръстен. А ако успееш да излъжеш, да заобиколиш или да прецакаш някого, изведнъж ставаш оправен човек. Някъде по пътя май сме объркали значението на думата „тарикат“ с думата „успял“.

И тук вече не говорим само за пари. Говорим за доверието между хората. Защото когато няколко пъти са те излъгали, започваш да подозираш всички. Когато майстор те е прецакал, следващия го гледаш под лупа. Когато някой не ти е върнал заем, вече не искаш да помагаш. Когато си купил нещо с прикрит дефект, започваш да очакваш измама от всеки продавач. И така малко по малко се превръщаме в общество, в което всеки се пази от всеки. Вместо да си помагаме, се дебнем. Вместо да си имаме доверие, търсим къде е уловката.

После се оплакваме колко тежък бил животът в България. Колко нервни били хората, колко грубо се държали, колко трудно било да намериш свестен човек. Ами как да не е трудно, когато за толкова много хора личната изгода е по-важна от всичко останало? Когато някой е готов да ти развали деня, да ти загуби времето или да ти вземе парите, само за да спечели нещо дребно за себе си? И най-абсурдното е, че утре същият този човек може да стане жертва на друг тарикат и да се възмущава с цяло гърло какви ужасни хора живеят в тази държава.

Понякога си мисля, че една от най-големите ни трагедии е точно тази — че сме започнали да бъркаме хитростта с интелигентността, наглостта със самочувствието и измамата с успеха. А всъщност няма нищо умно в това да прецакаш някого. Не си по-способен, защото си минал пред всички на опашката. Не си по-успял, защото си продал счупена кола на човек, който ти е повярвал. Не си по-богат, защото не си върнал 200 евро на приятел. Просто си направил живота на друг човек малко по-труден.

И може би точно затова в България понякога е толкова изморително да живееш. Не стига, че трябва да работиш, да плащаш сметки, да се бориш с високите цени и всички ежедневни проблеми, ами трябва непрекъснато да си нащрек някой да не те излъже, да не те пререди, да не ти вземе парите или да не се възползва от добрината ти.

Най-тъжното е, че в България вече не се чудим дали някой ще се опита да ни прецака. Чудим се кога и с колко.

И докато продължаваме да наричаме тарикат човека, който е успял да измами другите, ще живеем в държава, в която най-трудното не е да изкараш пари, а да намериш хора, на които можеш да имаш доверие.

Борислав Борисов