В едната размахал Голямата тояга, в другата стиснал 357 Magnum

Културно-религиозният фактор интимно присъства в операцията на САЩ и Израел в Иран

Докато терорът използва паниката като оръжие, тя ще бъде почва за поникване на терор

Военната операция на САЩ и Израел срещу Иран се развива по начин, който все по-трудно може да бъде вписан в рамката на „бърза и решителна акция“. Независимо от нейните конкретни параметри и официално обявени цели. Тя все по-ясно придобива характеристиките на продължителен конфликт с нарастващи разходи и намаляваща предвидимост.

Първоначалните политически очаквания за кратка операция и уверенията за бърз резултат се сблъскаха с по-сложна реалност. И с изненадващ противник, за когото значителна победа би било повишаването на цената на войната за неговите нападатели. Това променя логиката на конфликта - от въпроса „кой ще победи“ към въпроса „кой ще издържи по-дълго“.

Официално подобни операции обикновено се обосновават от агресора с търсене на сигурност, осъществяване на възпиране или осигуряване на регионална стабилност. По-често отзад се крият по-различни цели. Особено когато се извършват от САЩ. По данни на изследователската служба на американския конгрес от март 2022 г. за периода 1798-2022 г. обявените и необявени войни са общо 469 или средно по две на година. След 1991 г. средно са по около 5 годишно.

Редица западни анализатори сочат, че зад тази война стоят важни стратегически цели. Като поемане на най-пълен контрол върху енергийни и търговски потоци; пределно ограничаване на влиянието на Иран в района на Залива; гарантиране на сигурността и разширяване на територията на Израел; даване на респектиращи сигнали към стратегическите конкуренти Китай и Русия.

Тук възниква и един притеснителен за немалко свързани с Вашингтон страни въпрос: доколко тази стратегия обслужва приоритетно американските интереси и доколко е повлияна от съюзнически зависимости. Често се цитира умозаключение на Хенри Кисинджър: „Опасно е да си враг на Америка, но е фатално да си неин приятел.“ Формула приложима и днес, отразява фактически растящото напрежение в отношенията на САЩ с техни партньори.

Операцията на САЩ и Израел, наречена съответно „Епичен гняв“ и „Лъвски рев“, очевидно планирани за постигане на бърз успех, не го постигна. Иран не се предава, показва решителна готовност за отпор, конфликтът навлезе в класически „капан на ескалацията“. При който едностранното отстъпление носи висока политическа цена, продължаването на конфликта увеличава военната и икономическата тежест, а разширяването му крие системни рискове.

В този контекст стратегията на Иран изглежда насочена не към пряка победа, а към изтощаване и демотивиране на противника. Асиметричен подход, който исторически често е бивал успешен срещу по-силни сили. Тук следва да се добавя и несъмнения културно-религиозен фактор. Управляващият елит в Йерусалим демонстративно следва старозаветни предписания за Велик Израел, а в рамките на шиитския ислям идеята за мъченичество играе централна роля. Това мощно променя разбирането за „приемлива цена“ на конфликта.

Този горещ конфликт не е изолиран, а е само част от много широк, геополитически по същество процес. Съдържа преди всичко сериозно отслабване на еднополюсния модел; нарастваща роля на алтернативни икономически и политически центрове като БРИКС; намаляваща ефективност на традиционните инструменти за влияние.

Действията на САЩ са и опит за заемане на по-изгодна позиция в процеса на глобално пренареждане. Целящи да поставят Западното полукълбо в пълно свое подчинение, а в Източното да поддържат управляем хаос. Подобна стратегия често носят и много рискове. Като ускоряване именно на онези процеси, които Белия дом се опитва да предотврати. Според политици и анализатори дори на Запад и в самите САЩ тази цел е илюзорна.

Затова в Пекин и Москва с интерес наблюдават как Тръмп опитва да я постигне с лъвски рев и епичен хъс. Дори дискретно го подкрепят, предвкусвайки сериозни загуби за САЩ. Един от най-важните, но често подценявани ефекти от конфликта е поведението на съюзниците. Особено на западните евронатовци. Наблюдава се сред тях подчертано или предпазливо дистанциране, символична подкрепа, откази от пряко участие.

Все още не са явни симптоми за разпад на съюзи, а загатната промяна от твърди формации към условни. Показват температурата и дълбочината на евроатлантическите дебати. В този контекст да се твърди, че „САЩ вече са срещу целия свят“, е преувеличение, но не е лишено от основание като метафора за нарастваща изолация.

Развитието на военната операция има и вътрешнополитически измерения за САЩ. Критиците твърдят, че поставянето на интересите на Израел над американските би могло да навреди на самата идея за MAGA.

Джо Кент, директор на контратерористичния център на САЩ, подаде оставка и призова Белия дом „да смени курса“. Този ветеран от ЦРУ и силите за специални операции публикува в мрежата Х писмо до Тръмп: „Иран не представляваше непосредствена заплаха за нашата страна и е напълно ясно, че започнахме тази война под натиск от Израел и неговото мощно лоби в Америка“.

Berliner Zeitung: „За да разберем какво е замислил Тръмп относно Иран, трябва да погледнем към Венецуела. Там Вашингтон създаде образец на това, което може да се нарече енергиен империализъм: контрол над ресурси без формална собственост. Тръмп заяви, че САЩ ще управляват продажбите на венецуелски петрол „за неопределен срок“. Това не е език на освобождение. Това е език на терора.“

Социалната и геополитическа несигурност създава условия за радикализация: търсене на „ясен враг“, засилване на груповата идентичност, оправдаване на крайни действия. Механизмът действа както на ниво общества, така и на ниво държави. С разгръщането на работеща алтернатива на американската хегемония зад океана се появиха болезнени изживявания и представи за катастрофични перспективи. За загуба на власт и куп ползи чрез нея.

Както показва историята, почти никой от елитите не си го е представял без смесица от гняв и страх с поява на рефлекс за хващане на дръжката ножа или пищова. Терорът се прилага, за да предизвика паника, а чрез нея постигане на политически ефекти. Среща се и обратното - паниката да води до терористични импулси. Страховете от отмъщение за причинени огромни вреди предизвикват панически пристъпи и след тях - терористически действия.

Феноменът се разглежда чрез няколко механизма: радикализация като „цяр“ срещу несигурността; провокиране на репресии - „стратегията на ескалацията“; катализиране на „вълци единаци“; ерозия на социалното доверие, когато една общност се страхува от „другата“ и изпреварващо я напада. В Иран всичко това се вижда и като замисъл, и като реализация.

Докато терорът използва паниката като оръжие, тя може да послужи като плодородна почва, от която да поникне нов терор. Този порочен кръг се поддържа в Близкия изток именно с тази тактическа цел. „Треперете!, ще ви изтрепя, всичко ваше е наше, нито закони признавам, нито договори, Гол съм, какво ще ми сторите!“ казва кралят от приказката за МAGA, размахал в едната ръка Голямата тояга, стиснал „357 Magnum“ в другата.

Исторически примери: Френската революция, Робеспиер и „Епохата на терора“; Германия след ПСВ, Ваймарската република и Хитлер; Октомврийската революция от 1917-а с „бял“ и „червен“ терор; Арабската пролет и възхода на екстремизма в Близкия изток.

Подходяща метафора за текущата ситуация е шейната в пистата на бобслея - в началото има контрол, избор, стратегия, но след определена скорост движението почти неизбежно става чрез удар в стената.

Проблемът на тази война не е в това дали може да бъде спечелена. А в това, че победата става все по-скъпа, компромисът - все по-труден, изходите - все по-лоши. Това е конфликт, в който всяка следваща стъпка увеличава риска, а не го намалява.

СЗО разглежда риска от ядрен инцидент като един от сценариите за ескалация на войната. В нея няма добър изход, а само различни степени на загуба.

Автор: Д-р Илия Илиев

trud.bg