ВРЕМЕТО ЩЕ НАМЕРИ ОТГОВОР

Не е лошо да се пише за конкретни хора от политическия ни живот днес, добре е да им се набиват канчетата и да бъдат разобличавани. 

Пиша нещо против Ивайло Мирчев например - дреме му на Ивайло Мирчев. Даже още по-добре за него, защото съпартийците му ще си помислят, че е много важен и много правилен. 

Пиша нещо против Атанас Зафиров – комар го ухапал. 

Пиша нещо против генерал Атанас – веднага ще му порасне и положението, и тялото и още една звезда на щастието ще светне на пагона му.

Тая работа така няма да стане. 

Оставям настрана въпроса колко малко са гласовете, които се чуват. 

Оставям настрана и това, че дори тези, които се осмеляват да говорят истината, никак не се долюбват един друг, завиждат си, обграждат се с приятелски кръгове и не дават да има други „дисиденти“ освен тях. 

И ето го най-важното – цепенето по всички линии, разделението по всички линии, свиването на овцете в различни кошари, клюки между различните обори – заприличахме на индиански племена, и на безпомощен дивеч за отстрел. 

Цепенето е страшно. И вътрешновидовите политически борби също са страшни. За мен вече са комични. 

За разцеплението има и още една причина освен глупостта и суетата - неясното геополитическо бъдеще на света. Страх ги е нашите началници да не би нещо да помръдне, да не би да вземе Америка да се изтегли оттука, да не би да се разпадне евентуално Европейския съюз и те да се чудят какво да правят. Майката си трака тази несигурност в геополитическо отношение – да се чуди човек какво да прави. 

Бай Ганьо обаче в това отношение е златен стандарт. Златен стандарт не по поведение, а по просташка откровеност. На маймуни ни направихте! – казва Бай Ганьо. И въпросът тогава е бил – със Стамболов и против Русия ли да сме, или да сме с Русия и против Стамболов.

Тука, при нас, е така – или сме византийска провинция, или турски вилает, или Задунайская губерния, или парче от Третия райх, или кандидат шестнайсета република на СССР, или верен съюзник на НАТО и Урсула. 

Винаги сме нещо друго и много малко сме България. 

Не се надявайте, че правителството ще подаде оставка - никога няма да стане това, защото винаги ще има оправдания и винаги ще се говори, че без това правителство пак отиваме в безвремието. Ние не сме мърдали от безвремието, но то напоследък много е на мода. Голяма дъвка е това безвремие. 

Не се надявайте опозицията да се обедини – никога няма да стане това. Някои от опозиционните лидери могат и да имат харизма и това е видно, но нито са достатъчно умни, нито са стратези и визионери, нито имат сили да надмогнат егото си. 

Не се надявайте Радев да направи партия. Липсва капацитет и липсва воля, и липсва готовност за саможертва от негова страна (не в смисъл да загине на Шипка, а просто да излезе от Президентството). 

Представям си само какви екземпляри влизат при него в кабинета, какви стари политически проститутки, социолози и всичколози го съветват, представям си какво му говорят и какви съвети му дават и съм сигурен, че от това на Радев му се надува главата и още повече не знае какво трябва да направи. Когато има резиденции, охрани и почести, трудно се тръгва бос по пътя. Много трудно е да тръгнеш да събираш хора, ученици и съмишленици и да правиш партия, като можеш да излетиш в небето с някой самолет и да гледаш звездите над теб. За да поведеш хората и да правиш партия, трябва да им дадеш обещания – какво точно може да обещае една нова партия? Нов морал, нови правила, ново правосъдие? Благоденствие, сигурност, ред в училище, свястно здравеопазване, нов ред в НАТО и в ЕС? Какво от това може да обещае Радев и да го изпълни? И с кого ще го направи?

Много се надявам, че времето ще намери отговор. Умирам от страх, че този отговор може да е жесток и кървав, да ни донесе бедствия и страдания, да ни изпепели даже, но без катарзис няма да мине. А катарзисът е ни повече, ни по-малко от прераждане, от кръщение, от преосмисляне. 

Първо трябва да ни олекне от мръсотията и от безизходицата, а после и да ни се проясни погледът. 

Тази политическа система може да продължи още двайсет, трийсет години, но тя вече е в моргата на историята и единственото, което можем да чакаме, са резултатите от аутопсията. 

Пълната покруса ще роди изход и ще направи така, че да се започне бавно, лека-полека, стъпка по стъпка нещо ново, прагматично, човешко, успокоено, пропито с вяра, с любов. Ако пак не станем човеци, нищо няма да ни спаси – нито изкуственият интелект, нито пътешествията до Марс. 

Изтръпвам, като си помисля колко близо сме до края и как се държим, като че ли сме безкрайни. С тази политика и с тези хора няма да помръднем напред, няма да се оправим. С този фалш и с това търпение няма да помръднем напред и няма да се оправим.

А като начало – нека да си казваме какво мислим и да не позволим да ни свият в ъгъла и да угасят лампата.

Николай Милчев