Всяка година, на този ден, докато съм жива, ще разказвам тази история

Всяка година, на този ден, докато съм жива, ще разказвам тази история.

Искам дъщеря ми да знае за подвига на д-р Стефан Черкезов. Искам децата на брат ми да знаят за подвига на д-р Стефан Черкезов. Защото има наследства, които не се оставят в завещание, а в съвестта на следващите поколения.

Д-р Черкезов спасява 47 души от пламъците в горящ автобус. На следващия ден умира от тежки изгаряния в болницата в Горна Оряховица.

15 август.

Винаги на тази дата за мен Земята се отклонява от оста си и аз не успявам да се наглася заедно с нея … когато разказвам тази история ми се вие свят, вълнувам се и се разплаквам. От преклонение и възхищение пред човешката самоотверженост.

Какво трябва да носи човек в сърцето си, за да може тогава, когато всички инстинкти крещят „Живей! Спаси се!“, той да се обърне и да тръгне обратно към огъня. Да жертва себе си и да се върне за да спаси другите.

Хващаме се за ръце и заедно с моя съпруг Валентин, родом от Велико Търново, водим децата там, в Търново, в многопрофилната областна болница. Тя носи името на д-р Стефан Черкезов. Стоим с часове пред паметника и си говорим. За стойността на живота и саможертвата на хора обрекли себе си в името на другите.

В тази болница татко Митко / д-р Димитър Маринов, бащата на Вальо / 30 години е бил ръководител на отделението по педиатрия.

Поклон! На този свят наистина има хора с невероятна храброст и съзнание за дълг.

В късния следобед на 15 август 1963 година 26-годишният тогава д-р Стефан Черкезов се връща от служебна командировка в Горна Оряховица. Той е лекар в търновското село Стрелец. Започва лекарската си практика само 8 месеца по-рано - през януари 1963 г.

Д-р Черкезов се качва в автобус, пълен с хора. Командировката е окръжно съвещание. Могъл е да пътува със служебна кола, но отстъпва мястото си на една колежка.

Тази колежка е д-р Лиляна Маринова - мама Лили, която е майка на Вальо.

И бабата на дъщеря ми - Лилия. А самият д-р Черкезов се качва в автобуса.

Просто е невероятно как понякога съдбата влиза в живота без гръм. Влиза като едно отстъпено място в автомобил … като един автобус, в който се качваш вместо в друг. Като един обикновен следобед, за който никой все още не знае, че ще остане завинаги.

На излизане от Горна Оряховица автобусът се блъска с камион. Избухва в пламъци. Д-р Черкезов пътува прав на стъпалата. Изхвърлен е от взривната вълна навън, в канавката. Няма му нищо, но веднага без колебание той се връща, влиза в огнения ад и

започва

да вади

от там

горящите хора.

Какво нещо е съдбата?! В този миг той вече е бил спасен. Съдбата иска да го спаси. И това може би е най-удивителната подробност в тази история. В онзи миг животът му вече е бил върнат. Но д-р Черкезов доброволно го носи обратно в огъня.

Пламва косата му. Гаси я с ръце.

И продължава да спасява хората. Облечен е в бяла найлонова риза. Тя се стапя по тялото му. Причинява дълбоки обширни изгаряния. Изважда навън десетки пътници - 30 или 40. Пристигат линейките от Велико Търново и Горна Оряховица. И той - най-пострадалият! - започва да пренася другите пострадали … с носилки до тях. Отказва да се качи в линейката, въпреки че кожата му виси на парцали.

Остава сам.

Човекът, който преди минути не е оставил никого сам в огъня, остава сам.

И тръгва под жаркото слънце пеш, към близкия град - Горна Оряховица.

Представям си го. 26-годишен мъж … по пътя. Сам, обгорен, вървящ, свличащ се. Като свещ … Някъде го чака жена му. Някъде има седеммесечно бебе, което още не знае думата „татко“ така, както един ден ще трябва да я научи - от чуждите спомени.

По пътя го пресреща последната линейка и го транспортира в болницата.

Пристига в хирургичното отделение. Отпраща обаче втурналите се към него лекари с безсмъртните по своето себеотрицание и героизъм думи:

- Колеги, оставете ме, моля, аз и без това ще умра. Обречен съм. Грижете се за другите пациенти!

Господи. Колко необятен трябва да е човекът, за да остане лекар дори когато вече е пациент. Да знае, че умира и последната му грижа отново да бъде животът на някой друг.

Рано сутринта на другия ден, 16 август, издъхва в адски мъки и пълно съзнание. Край леглото ридае младата му съпруга Лидия.

Последните думи на д-р Черкезов към нея също са изумителни със своя самопожертвувателен романтизъм:

- Кажи на татко, че не изхарчи напразно парите си, за да ме изучи. И нека бъде горд с мен - държах се като истински лекар!

В последните минути на своя живот един млад мъж мисли за баща си … и иска едно единствено нещо. Татко му да знае, че си е струвало. Че синът му е станал човекът, когото са се надявали да отгледат.

По време на катастрофата съпругата Лидия Черкезова е 23-годишна. Занимава се със счетоводство. Двамата със Стефан имат момиченце на 7 месеца.

След инцидента здравният министър Ангел Тодоров предлага на Лидия да следва медицина без приемен изпит. Тя приема. Завършва и става доцент по социална медицина. Дъщеричката им Антония е отгледана от баба си и дядо си. После и тя става лекар. Има специалност „Уши, нос, гърло“. Живее и работи в Германия.

И така един живот свършва на 26. Но не престава да се случва. Продължава в избора на една жена, в професията на една дъщеря, в спасените хора, в техните деца, в децата на техните деца.

Доц. Черкезова е споделяла, че нито един от спасените от баща й хора не ги е потърсил впоследствие. И никой от техните наследници … не почита паметта на съпруга й заедно с нея.

През 2005 г. датата 15 август, съвпадаща с големия християнски празник Успение на Пресвета Богородица, е обявена за Национален ден на спасението.

Когато си тръгвахме от болницата, Наско, на брат ми детето, което живее в Щатите, каза:

- Ще разкажа на моите приятели в Лос Анджелис за доктор Стефан Черкезов.

Честит празник, мили хора!

Бъдете добри и окрилени от необятната любов на вашите майки! Нека Света Богородица ни пази и закриля.

Добри хора … И без да сме обречени можем да се грижим за другите. С любов.

Защото може би в края на живота няма да има значение колко място сме заемали в света, а колко място сме направили в него за другите. Кого сме вдигнали. Кого сме понесли. Кого не сме оставили сам в неговия огън.

… и когато се запитам как изглежда един истински лекар, един истински човек, си спомням този млад мъж с обгорени ръце, който вече е бил спасен, но се връща обратно в огъня, за да пожертва себе си и да спаси другите.

Поклон.

„Трагедията на живота не е смъртта, а онова, което позволяваме да умре в нас, докато сме още живи.“

Норман Казънс

Неделя Щонова