Преди 140 години, на 9/21 август 1886 г., София е извършен военен преврат, провокиран и организиран с пряката намеса на Руската империя
Противодействието на преврата е оглавено от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов
В два часа през нощта на 8/20 срещу 9/21 август 1886 г. група офицери, водени от началника на Военното училище в София майор Петър Груев и капитаните Анастас Бендерев, Радко Димитриев и Георги Вазов, извършват преврат - опасна авантюра, в чиято организация са пряко замесени военният аташе полковник Сахаров и други руски дипломати. Преди това от столицата са изтеглени лоялните на княза военни части. В акцията участват юнкерите от Военното училище, Струмският и Артилерийският полк. С револвер в ръка Радко Димитриев заставя княза да подпише своята абдикация, след което под конвой българският държавен глава е изпратен в Русия.
Превратът е предизвикан не от традиционното съперничество между българските партии, колкото от намесата на Руската империя и свързани с нея български офицери. Събитията са добре познати, благодарение на Симеон Радев, Димитър Маринов и други съвременници, както и от сборника с документи “Авантюрите на руския царизъм в България”, издаден в Москва през 1935 г. След Втората световна война великодържавната политика на Москва все повече следва онази на заклеймявания “царизъм”, така че книгата става неудобна... Нейното завръщане в ръцете на българския читател се състоя едва през 1991 г.
Случилото се на 9 август 1886 г. е неочаквано за българското общество на фона на еуфорията, породена от Съединението (6 септември 1885 г.) и решителната победа в последвалата Сръбско-българска война. Събитията издигат авторитета на младата държава и нейния княз, но тя не разполага с подкрепата на нито една от “Великите сили”. Напротив, по неволя си “спечелва” коварен противник - в Петербург продължават да схващат България като послушна марионетка, нещо повече - като база за завладяване на бленувания Цариград...
Империята е крайно недоволна от новия стил на независима политика, в чието олицетворение се превръща княз Александър. Особено силно е раздразнението на император Александър III, който не “долюбва” своя братовчед още от юношеските им години... Руската позиция е определяща за т. нар. умерени либерали на Драган Цанков и румелийската Народна партия (т. нар. “лъжесъединисти”), докато либералната фракция около д-р Васил Радославов и нейните пловдивски съмишленици стоят твърдо зад княза. Против подчинението на руските имперски интереси са и привържениците на Петко Каравелов и Стефан Стамболов. В онези дни и месеци се появява разделението на “русофили” и “националисти”, както се изразява Симеон Радев. На втората категория пропагандата тенденциозно пришива етикета “русофоби”.
След като не е в състояние да отстрани княз Александър по легален път, руската страна решава това да стане със сила. В дипломатическата кореспонденция се лансира идеята за военна окупация на България и назначаване на императорски комисар в София (!), която обаче би предизвикала негативната реакция на “Великите сили”. По тази причина в пълно противоречие с Търновската конституция в политическата борба под руска диктовка е въвлечена неголяма, но влиятелна група български военни.
Повечето са руски възпитаници, други са недоволни от оценката за заслугите им в Сръбско-българска война и някои кадрови назначения. “Хибридната” пропаганда пуска слух за нова, по-добре организирана сръбска агресия, която може да бъде осуетена само от руския император. Същевременно Александър III нарежда на своите дипломати да предприемат “решителни действия в България”.
В инструментариума на тези действия влизат както интригите, така и щедрите “дарения” на парични суми и обещания за бъдещи облаги. Както пише в края на 1885 г. до своите началници дипломатическият агент в София Александър Кояндер “за начало” на Драган Цанков ще бъдат отпуснати 10-12 хиляди франка за „... лично подпомагане, като впоследствие също можем да го снабдяваме със средства за водене на борбата с неговите политически противници...” На 7 януари 1886 г. предложението е одобрено от “господаря император” и парите са дадени. И не само на Цанков, и не за последен път...
Колкото и да е парадоксално, с намесата в България се занимава лично Александър III! Така например докладът на посланика в Цариград Александър Нелидов до външното министерство, в който подробно е развит план за отстраняването на Батенберг, е специално коментиран от императора - той подчертава с молив абзаци от него и собственоръчно заповядва: “Да се одобри тази програма! Безусловно!” Самият преврат отчасти е финансиран с руски средства. Само един пример - в телеграма от 9/21 август дипломатическият агент в София Богданов докладва, че е отпуснал на превратаджиите „.. 55 хиляди франка, необходими им за отпътуването на княза, и други, свързани с това разходи”. Налице са данни и за други плащания, т. е. корумпирането на българския политически и военен елит от страна на руската държава не е от вчера...
По нареждане на своите руски покровители извършителите на преврата се опитват да наложат правителство с министри от различни партии. Опитът е неуспешен - в своето мнозинство българите и техните политици са против превръщането на Отечеството в “Задунайская губерния”. По руско внушение извършителите на преврата се опитват да наложат правителство от русофили начело с митрополит Климент, сред които е и Драган Цанков. Кабинетът обаче не е в състояние да поеме функциите си, а трима от предложените министри отказват участие.
Веднага след преврата започва решително противодействие, оглавено от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов. По същото “ваканционно” време той е в родното си Търново, като лично организира съпротивата с помощта на телеграфа на гарата... Решителна роля играят офицерите от пловдивския гарнизон начело с майор Сава Муткуров, подкрепени от командирите на повечето военни части в страната. Митрополит Климент и правителството му са обвинени в държавна измяна. Стамболов определя Муткуров за главнокомандващ войската и му нарежда да настъпи към София.
На 12/24 август е съставено временно правителство начело с Петко Каравелов, което просъществува едва четири дни. Все пак, военният министър майор Олимпий Панов, независимо от проруските си разбирания, предотвратява въоръжен сблъсък между двата лагера, убеждавайки превратаджиите да напуснат София и страната. При отсъствието на държавния глава в София е обявен Регентски съвет, в който влизат Петко Каравелов, Стефан Стамболов и майор Константин Никифоров, а Стамболов изпраща телеграма с покана до Батенберг да се завърне в България. На 16/28 август е съставено ново правителство начело с д-р Васил Радославов, което управлява до юни следващата година - признак на започналата в София стабилизация. След известни колебания княз Александър се завръща в България, като отправя писмо до Александър III, молейки за неговото съгласие.
След грубия отказ на императора на 25 август/6 септември Батенберг, който не желае да поставя България в още по-сериозен риск, абдикира за втори път.. Преди да отпътува от София назначава ново регентство в състав Стамболов, Каравелов и Муткуров. И все пак, предвид устройството си на конституционна монархия страната изпада в сложна ситуация, наречена от европейската дипломация “Българската криза”. Русия преминава към още по-брутална намеса - през септември в София като специален пратеник на Александър III пристига ген. Николай Каулбарс, а месецът се оказва не по-малко “горещ” в политически план. За злополучната мисия на Каулбарс обаче ще припомним в друг “епизод” от тази поредица.
Автор: Проф. Пламен Павлов
trud.bg
