КАК СЕ ПРОМЕНИ ВСИЧКО ЗА 35 ГОДИНИ? СПЕЦИАЛНО ЧЕТИВО ЗА ТЕЗИ, КОИТО ОЩЕ ЖИВЕЯТ ВЪВ ВРЕМЕТО НА “ВЯТЪРЪТ НА ПРОМЯНАТА…”!

КАК СЕ ПРОМЕНИ ВСИЧКО ЗА 35 ГОДИНИ? СПЕЦИАЛНО ЧЕТИВО ЗА ТЕЗИ, КОИТО ОЩЕ ЖИВЕЯТ ВЪВ ВРЕМЕТО НА “ВЯТЪРЪТ НА ПРОМЯНАТА…”! 

Пиша това за една група българи, сред които и мои познати и приятели. 

Все по-често откривам такива, които просто не разбират или не искат да разберат за какво иде реч в света, Европа и у нас. 

Не виня никого за това. Малко от тях са историци, още по-малко - политолози, а съвсем съвсем малко - философи. Но някак се чувствам длъжен да го напиша - мили мои познати и приятели, онази Европа, онзи запад от 1990 отдавна ги няма, точно както го няма и соца. 

Много от вас може би още си тананикат “Wind of change” на групата Scorpions, ”45 години стигат!” и “Развод ми дай…”, обаче социалният заряд на тези химни на промяната отдавна е изтощен, а те самите днес звучат не по-малко неадекватно от “Партизан за бой се стяга” или “Комунисти, комсомолци, пионери…”. 

Времената са съвсем други и нямат нищо общо с 1990 и у нас и в останалия свят. 

Може би несъзнателно сте повярвали във фукуямовския “край на историята”, в онази идея, че пазарния капитализъм и либералната демокрация са връх и венец на общественото развитие и повече човечеството няма накъде да ходи, че свободната конкуренция между индивиди, групи, народи и държави е единствената възможност за растеж и че този растеж може да има само и единствено материално изражение и затова парите са единствената ценност и който има повече пари априори има право да е над другите, защото повечето му пари издават повечето му ум, трудолюбие и способности.

Не е задължително да знаете за Фукуяма, за да повярвате в тези твърдения. И днес множество пропагандни рупори продължават да ги налагат. 

Обаче, мили хора, историята няма край. Самият автор на идеята - Франсис Фукуяма, още тогава се отрече от тезите си, при все и пропагандата да не разду този негов отказ както разду “края на историята”. Именно вечната диалектика, постоянният исторически процес доказано обезмислиха всякакви опити и определения за край или финал на човешкото развитие. 

За какво иде реч. Повечето българи някога, преди 35 години, с отворени души и сърца прегърнаха промените. И аз ги прегърнах тогава, а и едва ли са много хората от нашето поколение, които останаха безучастни. Дори и голяма част от тогавашните млади комунисти и комсомолци повярваха в перестройката. Аз комунист не съм бил, но промяната беше обща и за всички. 

Тогава заедно пеехме “Вятърът на промяната”, радвахме се и очаквахме един по-добър живот, едно прекрасно бъдеще, пълно със справедливост, любов, щастие и…да, пълно с дънки,банани, западни коли и екскурзии в чужбина. 

И, да ви кажа, тези наши надежди не бяха съвсем безпочвени, защото социализмът беше разпилян на пух и прах от горбачовците и “другарите” им от цяла източна Европа. Факт! 

 Дали е било целенасочено или наистина се е сринал икономически и социално е друга тема. Пълният отговор на такъв въпрос едва ли скоро ще получим, а и сега иде реч за запада, а не за изтока. 

Защо наистина западът беше толкова привлекателен по него време? Оставям настрана трупаната столетия култура и трупаните също столетия богатства и исторически опит. 

Към 1989 на запад още властваше т.нар. welfare state - държавата на всеобщото благоденствие. Това беше система,създадена на база идеите на Джон Мейнард Кейнс, която постепенно се наложи след края на втората световна война. Често я приравняват с икономическата политика на социалдемократите. Държави на всеобщото благоденствие бяха и Западна Германия и Франция, а също Италия, страните от Бенилюкс, Австрия и много други, включително Аржентина, Австралия, Канада, Уругвай, Коста Рика…

Най- трайни резултати постигнаха скандинавските страни. Неслучайно “шведски модел” беше нарицателно за държава, почти напълно постигнала всеобщо щастие за всички. 

При тази система имаше силна държава, прогресивно подоходно данъчно облагане, при което най-богатите плащаха най-много - нерядко и над 90 % от доходите си и, общо взето, бедни нямаше, а имаше широка средна класа, достигаща в някои държави над 90 % от населението. Имаше социална справедливост, като разликата в доходите беше горе долу като при социализма. 

Изобщо, това си беше истински построен социализъм, но с частна собственост, без дефицити и с относителна свобода на личността. Именно за тази система мечтаехме и ние в 1989. Така виждахме запада, цъкайки замечтано докато разлистваме каталозите на Neckermann.

Обаче още в началото на 80-те години на ХХ век моделът на социалната държава започна да се руши целенасочено първо във Великобритания и САЩ и на негово място дойде прословутия неолиберализъм, при който средната класа започна да намалява, бедните да стават все повече и повече, а малкия процент богати, да стават още и още по-богати. Големите корпорации станаха главни играчи, а държавата субект беше постепенно лишена от силата си и се превърна в брокер и заложник на частни интереси. 

За съжаление, след 1989 ние нищо не видяхме, нито разбрахме от държавата на всеобщото благоденствие. У нас беше внесен и наложен директно неолиберализма, който, въпреки че претърпя някои удари и се попромени, и днес властва в България и в много европейски страни. За разлика от нас, Чехия, Словакия, Словения и до голяма Унгария не се поддадоха толкова на неолибералния натиск и изградиха държави по-близо от социалния тип. 

Никой у нас осъзнато в 1990 не е мечтал за неолиберализъм, главно поради незнание и поради сляпата вяра, че ветровете на промяната носят само щастие и благоденствие. 

За съжаление и днес малко го разбират, та и затова пиша тези редове. Мечтаехме за едно, а стана друго. Изобщо няма да се отпускам по другите промени, които настъпиха на запад и за които ние в 1990 също дори и не предполагахме, че ще се случат - джендърите, заселването с африканци и азиатци, глобализмът, властта на корпорациите…

Някога мечтаехме, че за няколко години ще станем като тогавашните Франция и Германия. Но, както се вижда днес, 35 години по-късно, изобщо не сме се и доближили до Европа. Нито ние можахме, нито тя ни пожела, а и Франция и Германия от 1990 не са Франция и Германия от 2025.

Днес България продължава да е най-бедна в Евросъюза, със средна класа уж около 50 %, която обаче е “средна” само според нашия НСИ, а според европейските критерии си е направо бедна, с доходи повече от 3 пъти по-ниски от средните за ЕС. За сметка на това имаме 35 % бедни, ама наистина бедни и около 15 % богати, като една част от тях са много, наистина много богати. Неслучайно България по много показатели е на нивото на средна африканска държава от типа на Того или Камерун. 

Днес родината ни е провалена. Няма какво да се лъжем. Населението намалява бързо, занемарени са националната култура, наука, образование, унищожена е армията ни, цари жестоко социално разделение по много направления, две поколения вече са загубени и светлина в тунела не се вижда. 

Написах всичко това, за да видят и разберат познатите и приятелите, споменати в началото на текста, че нашето поколение беше напълно измамено в мечтите и очакванията си. Да вярваме, че сме отишли в един по-добър строй в 1990 е глупаво и неправилно. България пропада скоростно и с това трябва да се борим, а не да си мислим, че утре ще дойде някакво ново СДС и ще ни оправи. Нито ние, нито Европа ще бъдат каквито бяха преди 35 години. 

Идеализирането на миналото само по себе си е заравяне на главата в пясъка. Такива щраусовски постъпки няма да ни помогнат. Ако искаме нещо да променим оттук нататък, “Вятърът на промяната” трябва да задуха силно и у нас и вътре в нас, а не да го чакаме само наготово отвън. 35 години стигат! 

Иван Спирдонов