Фрагмент от гравюра на Абрахам Босе за корицата на „Левиатан“ от Томас Хобс, 1651 г.
Автор: Размиг Кьошеян, "Монд дипломатик"
Забележителен исторически факт е, че геноцидите са довели до малко отмъщения. За да не задействат оцелелите адския цикъл на отмъщението и виновните да бъдат наказани, съдебните институции се опитват да монополизират наказанието, както в национален, така и в международен план. Но самото упражняване на правосъдието изисква да бъдат изпълнени някои условия.
ИЗВЕДНЪЖ мъжът с бастуна рухва. Този, който го е следвал от дома му в квартал „Шарлотенбург“ в Берлин, току-що е изстрелял куршум в главата му. Той се отървава от оръжието и побягва, но тълпата го застига. Неговото име? Сохомон Техлeрян, на 23 години. Мъжът на земята е Мехмет Талят, наричан още Талят паша, министър на вътрешните работи, а след това велик везир на Османската империя. Той е главният архитект на геноцида над арменците през 1915 г. Съюзник на Германия през Първата световна война, част от правителството на Високата порта – младотурците – намира убежище в Берлин след поражението (1).
Процесът, който е широко отразен в пресата, започва в началото на юни 1921 г., три месеца след произшествието. Предварително ли е замислил деянието си Техлерян? Свидетел на клането на десетки членове на своето семейство, подсъдимият страда от психически смущения. Трупът на неговата майка му е наредил да убие Талят, обяснява той. Ликвидирането на тирана впрочем е част от старателно подготвен проект на Арменската революционна федерация (АРФ): операция „Немезис“, по името на древногръцката богиня на отмъщението. Тя цели елиминирането, един по един, на авторите на геноцида, „номер едно“ от които е Талят. Две години по-рано Техлерян е уредил сметките си с предател, който е съставил за османските власти списък с арменци за арестуване (2) .
По време на процеса един след друг минават свидетели на защитата на Техлерян, сред които пастор Йохан Лепсиус, автор на един от първите доклади за геноцида над арменците. Младият мъж и неговите защитници постигат целта си: това става процес срещу младотурците и масовото престъпление. Част от германската преса сравнява Техлерян с Вилхелм Тел, герой от швейцарската митология, който през ХIV век убива местен управител с арбалет. След час и половина разисквания съдебното жури оправдава Техлерян, преценявайки, че неговият разсъдък е увреден от избиването на семейството му. Оправдателната присъда не може да почива на други правни основи, но през нея прозират политически мотиви.
Налагане на законосъобразно наказание
МОДЕРНАТА политическа мисъл като цяло има отрицателна оценка за отмъщението. В Левиатан (1651 г.) Томас Хобс го отнася към природното състояние, тази предсоциална форма, в която „човек за човека е вълк“ и в която хората сами си раздават правосъдие. Излизането от него предполага прехвърляне на наказанието – присъдата и нейното изпълнение – на Левиатан: държавата и нейният съдебен апарат. От този момент частното правосъдие става нелегитимно. Тук дори има противоречие в термините, тъй като правосъдието по дефиниция е публично. Но проявленията на този феномен – видими във всички общества (3) – продължават да съществуват в модерния свят.
Противопоставянето между легитимно наказание и отмъщение структурира съвременната морална философия. Влиятелен критик на отмъщението, Робърт Нозик го разграничава от съдебното наказание по това, че то е безлично: не се прилага от онзи, който e понесъл неправдата (4). Това позволява реакцията да не e емоционална, а пропорционална. Иначе казано, отмъщението да не надхвърля по мащаб понесената вреда. И е универсална: налага се един и същ тип наказание за един и същ тип вина.
Сивите зони между наказанието и отмъщението обаче изобилстват. Винаги ли наказанието е пропорционално на престъплението? Емоциите никога ли не влияят на присъдите? В книгата си Punir(Наказание, Seuil, 2017) социологът Дидие Фасен предполага, че това разграничение изпълнява идеологическа функция: разграничаване на „цивилизованите“, тези, чието поведение се управлява от правото, и „варварите“, подчинени на предмодерни социални норми.
За да може наказанието да замени отмъщението, е нужен съдебен апарат и зад него държава, която гарантира прилагането на наказанието. В модерния свят обаче това невинаги е така. Хана Аренд припомня по този повод процеса „Техлерян“ в „Айхман в Йерусалим“ (Eichmann à Jerusalem, Gallimard, 1966). Веднъж заловен от Мосад, нацистът Айхман е съден и осъден от Държавата Израел, създадена дванадесетина години по-рано. Но тази възможност не съществува за арменците. По време на убийството на Талят Армения е част от Съветския съюз. Следователно към въпроса за легитимността на отмъщението се добавя и друг: налице ли са конкретните условия, за да бъде раздадена справедливост другояче?
Аренд се връща към тези въпроси, за да обясни стратегията на Техлерян и неговите защитници: да превърнат процеса в трибуна на арменската кауза. Да се предизвика интересът на общественото мнение към един процес, беше тактика, използвана за непризнати престъпления или от потиснати малцинства през ХХ век, в редките случаи, разбира са, когато са могли да стигнат до съд. Случаят с Талят обаче се отличава със своеобразие. След войната, под натиска на страните от Антантата, османски съд осъжда задочно на смърт младотурските ръководители, сред които Талят, за ролята им в кланетата. В този смисъл Техлерян само прилага присъда, произнесена от правосъдието. Но този пункт не е бил решаващ за неговото оправдаване и възприемането на неговата постъпка навремето несъмнено щеше да бъде същото, ако Талят не беше осъден на смърт в родината си. Впрочем съществуването на държава и съдебен апарат не пречи на държавното отмъщение, подобно на онова, извършвано от ръководителите на Израел срещу палестинците.
Както показва историкът Анри Русо, наблюдаваме малко епизоди на отмъщение след геноцидите (5). Действайки извън съдопроизводството, жертвата наистина поема риска да заприлича на своя преследвач и следователно да види статута си на жертва частично поставен под въпрос. В случая с изтреблението на евреите от нацистите или геноцида над руандийските тутси правосъдието арестува и осъди част от виновниците в рамките на процедури, които със сигурност бяха несъвършени – и много различни в зависимост от случаите – но те дадоха на жертвите усещането, че страданието им по един или друг начин е признато. В други случаи, сред които този с арменците, Левиатан почти не показа загриженост за жертвите.
На каква политическа полезност може да се позове отмъщението? Елиминирането на авторите на масово престъпление понякога има за цел да предотврати неговото продължаване. Това беше една от целите на авторите на операция „Немезис“. Техните действия не попречиха обаче геноцидът да бъде „завършен“ през 20-те години на ХХ век (6). Или пък арменците от Нагорни Карабах да бъдат жертви на етническо прочистване през 2023 г., извършено от Азербайджан, подкрепян от Турция. Отмъщението рядко променя значително политическото съотношение на силите.
То би могло да има друга функция: да възстанови достойнството. „Насилието на колонизирания (…) обединява народа“, пишеше Франц Фанон в Les Damnés de la terre (Клетниците на земята, Maspero, 1961), сентенция, за която се изля много мастило. Отмъстителят показва със своя акт, че преследвачът се е провалил в опита си да елиминира народа. Така един от организаторите на операция „Немезис“ подсказва на Техлерян да изчака ареста си с крак, гордо стъпил върху трупа на Талят. От 20-те години на ХХ век много арменски общности по света честват Техлерян като герой: този, който чрез жеста си изрази отказа на един народ да умре. Припевът на една от народните песни, която го прославя, приканва народа да вдигне чаши в негова чест. През март 2024 г., повече от век след произшествието, негов бюст беше тържествено открит в Марсилия в присъствието на районни кметове, депутати, сенатори и представители на арменската общност. „Омразата не може да представлява програма“, добавя обаче Фанон. Целта на правосъдието трябва да бъдат мирът и помирението, които не могат да бъдат постигнати чрез отмъщение.
Делото „Техлерян“ заема централно място в размишленията на човека, измислил понятието геноцид – полският юрист от еврейски произход Рафаел Лемкин. „Защо убийството на един милион души е по-малко престъпление от убийството на само един?“, пита Лемкин в разговор с един от своите професори по право по време на процеса (7). Той не приема две неща: че един човек сам се е нагърбил с бремето да раздава справедливост, но също, че германският трибунал е обявил този човек за неотговорен за постъпката си. Техлерян е най-отговорният от хората. Но „международната общност“ не е, когато позволява на големи престъпници да избегнат правосъдието. Правосъдието обаче не може да е частно. Оттук и идеята за разработване на понятие, това за геноцид, което ще позволи разрешаването на тези апории. Техлерян е действал според „негласните норми“ (8): той ги прави явни и действащи.
Къде сме ние, един век след делото „Техлерян“? Все по-голям брой гласове са съгласни да разглеждат разрушаването на Газа от Израел като геноцид. След като „мъглата на войната“ се разсее, историците ще се заловят за работа и очевидното ще се наложи с още по-голяма сила. На 21 ноември 2024 г. Международният наказателен съд (МНС) издаде заповеди за арест срещу Бенямин Нетаняху и Йоав Галант, съответно министър-председател и министър на отбраната на Израел. Според МНС има „разумни мотиви“ да се смята, че последните са „наказателно отговорни за следните престъпления (…): подлагане на глад на цивилни като метод на война, съставляващ военно престъпление, и престъпления срещу човечеството убийство, преследване и други нечовешки действия“.
Какво би си помислил Техлерян за тези заповеди за арест? Щеше ли да извърши деянието си, ако МНС съществуваше по онова време? Решението на МНС допринася за една от целите на политическото отмъщение: признаването на масово престъпление поне от една част от „международната общност“. В дните след издаването им те предизвикаха ефект, включително в страни, подкрепящи дотогава безусловно Израел, като Германия, където призивите за спиране на подкрепата за Израел от досегашното правителство се появяват дори във водещите медии (9). Тази работа по признаване от правото се наблюдава в различна форма и в случая със Сирия. Още преди падането на Башар ал Асад екип от юристи от Сирийския център за правни изследвания и проучвания (Syrian Center for Legal Studies and Research) преследваше палачите на режима, някои от които бегълци в Европа, за да ги изправи пред правосъдието и да хвърли светлина върху престъпленията срещу човечеството, за които са виновни (10).
Но тъй като МНС не разполага със собствени полицейски сили, вероятно заповедите никога няма да бъдат изпълнени. Нетаняху ще трябва да бъде внимателен в бъдеще при пътуванията си в чужбина, като други лидери преди него, Владимир Путин или Омар ал Башир например, срещу които също има издадени заповеди за арест от МНС. Пожеланието на Лемкин международен правен ред да предотвратява възможността за отмъщение все още не се е сбъднало. Време е да се излезе от природното състояние в тази сфера.
Размиг Кьошеян
* Професор по социология в университета в Париж Сите.
Превод Галя Дачкова
(1) Вж. Ronald Grigor Suny, They Can Live in the Desert But Nowhere Else. A History of the Armenian Genocide (Те могат да живеят в пустиня, но никъде другаде. История на арменския геноцид), Princeton University Press, 2015.
(2) Източници на този параграф: Sévane Garibian, „Ordonné par le cadavre de ma mère. Talaat Pacha, ou l’assassinat vengeur d’un condamné à mort“ (Поръчан от трупа на майка ми. Талят паша, или отмъстителното убийство на един осъден на смърт), в Sévane Garibian (sous la dir. de), La Mort du bourreau. Réflexions interdisciplinaires sur le cadavre des criminels de masse(Смъртта на палача. Интердисциплинарни размишления върху трупа на масови престъпници), Pétra, Париж, 2016 г.; Jacques Derogy, Les Vengeurs arméniens. Opération Némésis(Арменските отмъстители. Операция „Немезис“), Pluriel, Париж, 2015 г.; Tessa Hofmann, „A hundred years ago: The assassination of Mehmet Talaat (15 March 1921) and the Berlin criminal proceedings against Soghomon Tehlirian (2/3 June 1921): Background, context, Effect“ (Преди сто години: Убийството на Мехмет Талят (15 март 1921 г.) и Берлинското наказателно производство срещу Сохомон Техлeрян (2/3 юни 1921 г.): предистория, контекст, последици,), International Journal of Armenian Genocide Studies, vol. 5, n° 1, Ереван, март 2021 г.
(3) Вж. Jon Elster, „Norms of revenge“ (Норми на отмъщението), Ethics, vol. 100, n° 4, Чикаго, юли 1990 г.
(4) Robert Nozick, „Retributive punishment“ (Отмъстително наказание), във Philosophical Explanations, Harvard University Press, 1983 г.
(5) Henry Rousso, „De la vengeance des victimes“ (За отмъщението на жертвите), в Sensibilités, vol. 10, n° 2, Париж, 2021 г.
(6) Raymond Kévorkian, Parachever un génocide.Mustafa Kemal et l’élimination des rescapés arméniens et grecs (1918-1922) (Завършване на геноцид. Мустафа Кемал и елиминирането на оцелелите арменци и гърци (1918-1922), Odile Jacob, Париж, 2023 г.
(7) Donna-Lee Frieze (ред.), Totally Unofficial. The Autobiography of Raphael Lemkin (Напълно неофициално. Автобиографията на Рафаел Лемкин), Yale University Press, New Haven, 2013 г.
(8) Olivier Beauvallet, „Lemkin et le génocide arménien sous l’angle juridique“ (Лемкин и арменският геноцид от юридическа гледна точка), в Conseil scientifique international pour l’étude du génocide des Arméniens, Le Génocide des Arméniens. Un siècle de recherche (1915-2015) (Арменският геноцид. Един век изследвания (1915-2015), Armand Colin, Париж, 2015 г.
(9) Вж. Mathieu von Rohr, „Das Völkerrecht ist deutsche Staatsräson“ (Международното право е германско държавно основание), Шпигел, Хамбург, 24 ноември 2024 г.
(10) Вж. Anwar Al-Bunni, „We will follow them wherever they go“ (Ще ги последваме където и да отидат), Justiceinfo.net, 13 декември 2024 г.
Източник: "Монд дипломатик"
