Как бруталната тирания на местните дерибеи и нашето срамно овчедушно търпение раждат чудовища

Тиранията на местните дерибеи: Защо търпението ни ражда чудовища?

В десетки малки градове и села в България времето сякаш е спряло, но не в романтичния смисъл на думата. Там властва един особен, примитивен феодализъм. На върха на хранителната верига стои той – местният дерибей. Това е човекът, който казва кой ще работи, кой ще получава помощи, чие животно къде ще пасе и кой има право на глас. Обикновено това са фигури без грам морал, често с базово или нулево образование, чийто капацитет се изчерпва с крещене, мутренски номера и размахване на пръст. Но голямата, болезнена истина, която малките общества отказват да изрекат на глас, е следната: дерибеят не е силен. Той е просто нагъл. Силата му не произтича от неговия интелект или ресурси, а от бездънното, овчедушно търпение на останалите 99% от хората.

Ако някой си позволява да се държи като господар в дадено населено място, то е единствено защото някой друг му го позволява. Властта не се взема просто така – тя се подарява от тези, които навеждат глави. Местните дерибеи са продукт на колективния страх и апатия. Когато един необразован и безскрупулен наглец види, че срещу издевателствата му няма отпор, той естествено разширява територията си на влияние. Първо завзема бизнеса, после общината, накрая – душите на хората. И докато мнозинството шепне по ъглите и се свива от страх, чудовището расте.

Парадоксът е умопомрачителен. Как е възможно 99% от населението – честни, работещи и нормални хора – да бъдат мачкани от 1% глупост и арогантност? Отговорът е болезнен: заради овчето търпение. Малките населени места са се превърнали в кошари, където всеки се надява вълкът да изяде първо съседа му. „Мълчи си, да нямаш проблеми“, „Той държи хляба“, „Нищо не зависи от нас“ – това са мантрите на духовното самонаказване. Всеки път, когато някой наведе глава пред поредния местен велможа, той му подписва нов празен чек за беззаконие. Глупостта на мнозинството да търпи е по-страшна от наглостта на дерибея. Тя е съучастие в собственото ни заробване.

Време е тази илюзия за недосегаемост да бъде разбита. Дерибейството не се изкоренява с жалби до институции, които често са купени от същия този дерибей. То не се лекува с тихо въздишане пред телевизора. То се изкоренява само по един начин – с радикално, масово и безкомпромисно събуждане на тези 99%. Когато хората осъзнаят, че те са мнозинството, правилата на играта се променят мигновено. Наглецът разбира само от сила, от колективен юмрук и от ярост, която не може да бъде купена или сплашена.

За да няма местни дерибеи, останалите хора трябва да се вдигнат и физически, и морално да ги изхвърлят от пиедестала им. Трябва да ги изгонят от публичния живот, от общините, от съзнанието си. И да – ако законите на държавата не работят в тези забравени от Бога места, тогава влизат в сила законите на морала и самозащитата. Ако не друго, тези самозванци трябва да изядат по един хубав, пречистващ бой. Трябва да им се тегли едно здраво пердах, за да си знаят мястото. Боят в случая не е просто физическо насилие, а символ на счупения страх. Той е шамарът, който събужда заспалия от упойка дерибей и му показва, че той не е нищо повече от един обикновен, нищожен насилник, изправен пред гнева на цяло село. Местният дерибей трябва да бъде поставен на мястото му – в калта, откъдето е изпълзял, а не на трибуната.

Търпението вече не е добродетел. То е съучастие в престъпление срещу собственото ни бъдеще и децата ни. Срамно е възрастни хора, преминали през какво ли не, да треперят пред някакъв неграмотен дебеловрат субект, само защото държи дървата за огрев или местните барове и дискотеки. Когато кошарата се вдигне, вълкът става плячка. 99-те процента имат цялата власт на света, стига да спрат да се държат като стадо, отиващо на клане.

Изкореняването на този тумор по малките населени места изисква смелост за първата крачка. Когато дерибеят види, че срещу него не стои един уплашен човек, а цялата общност, събрана на площада с вдигнати глави – тогава магията на неговата „власт“ изчезва. Страхът трябва да смени адреса си. Той трябва да се пресели в къщата на дерибея. Време е овцете да си спомнят, че имат зъби, да се вдигнат и да изчистят домовете си от тези паразити. Или ги изгонваме, или им показваме силата на народния гняв по най-директния начин. Среден път няма.

http://pogled.eu