НАГРАДА ЗА КОЛЕДА

Най-накрая заваля сняг. Валеше, аз го гледах изотвътре, от хралупата на мрачната си стаичка, поглеждах тъжно и паяжината, провесила се от тавана и се чудех, но съвсем вяло и без интерес, дали тези две неща - паяжината и коледният сняг имат нещо общо. Светът все пак трябва да е едно цяло, нали така са ни казвали, но никакви признаци досега за това не съм забелязал. 
Но ми харесваше донякъде. Снегът скрива много неща, които не бива да виждаш. Човек, казвам си, е добър единствено в това - да не вижда неща, които не му трябва да вижда. Върви, гледа плочките на тротоара, защото те му трябват - ако стъпи на някоя от счупените - ще си счупи крака - но не вижда как от прозореца на четвъртия етаж в съседния блок го наблюдава жена, която пуши цигара и мисли незначителни неща за него. И за себе си. Тази жена се е разделила с мъжа си преди месец и сега предимно стои на отворения прозорец и пуши. Нищо важно. Просто е възможно след две години същият този човек и тази непозната жена да се срещнат в Лисабон и тя да му разкаже, как го е видяла преди две години да гледа в краката си. Ще се засмеят, учудени и двамата, после ще се разделят и няма да се видят още години. А може би и никога. 

Заваля сняг и това е единственото радостно нещо наоколо - днес е коледа на 202...година, аз лежа сам в мрачната си стаичка, налбюдавам парцаливите борове, приятно покрити със свеж сняг, посрещам сивотата на целия този външен свят със спокойствие, пускам си готварско предаване по интернет и дори забравям да съжалявам за проваления си живот, а просто лежа на левия си хълбок, гледам ту екрана на компютъра, ту екрана на прозореца - в единия един руски еврейски готвач приготвя фрикадели с различни сосове, в другия снегът пада вече някак по-благородно, успокоено, но обилно, не като в началото - косо и нервно.

След половин час ще дойде дъщеря ми и ще вземе баба си - моята майка, за да отидат на гости за час, час и половина (защото миличката се уморява бързо) в чуждия и за мен дом - с майка и отдавна сме разведени, а тя - дъщеря ми - с пълно основание, според мен, не ме харесва никак. Аз съм човек, който гледа през прозореца. Пие много понякога, има слава на порочен и развален човек, писател, а не нещо нормално, което можеш да споделиш с приятелите си - примерно като “баща ми е мениджър във фирма за автокозметика”. Да си писател в наше време наистина е нелепо и аз напълно разбирам тези, които с искрено учудване питат:... добре де, писател, то всеки е писател, но какво работиш? А аз съм само писател и това е. В основната част от времето стоя и гледам как пада снегът и покрива боклука, наречен наш свят. Един приятел ми каза - да, ти си стигнал до това прозрение, че съзерцанието е по-важно от действието. Хареса ми тази мисъл, добре че си я спомних сега, докато пиша, защото иначе я бях забравил. Живея в тихо отчаяние.

Дъщеря ми е психиатър в Германия и когато дойде - преодолявайки неприязненото безразличие към мен, разговаряме. Тя проявява - като всяко възпитано, вече голямо момиче - тя е почти на 30 - вяло, но съвсем възпитано желание да изслуша самобитните ми философски идиотщини, родени от самотата и самовглъбяването. Даже отваря телефона си и проверява някои неща, за които съм и говорил - примерно за наличността и подръчността, за които говори Хайдегер, този измъчен полунацист. Аз я разпитвам за работата и, тя ми отговаря, прилича по нещо на муха в августовска жега - чудеща се дали да лети или просто да падне на пода и да полежи там - но се старае - тя е възпитана. Същата като мен. Колкото и да ни е досадно - продължаваме да поддържаме разговора и гъгнем и говорим с насилен интерес, който излиза като сухо лайно от задника на запечен старец. Говорим си, а майка ми, нейната баба, седи и мълчи, защото мозъкът и е увреден именно в говорните зони от сериозен инсулт. Аз се пренесох при нея, оставих суетните си артистични безобразия и от как е така живея тук и уж я гледам. Тя освен говора си не е загубила други способности, е, уморява се бързо, но това не и пречи да щъка из апартамента като призрак и да проверява прозорците - трябва да е затворено, вероятно за да не избяга духа на баща ми, който умря преди половин година и повече, но майка ми не прие това, не му повярва и сега все още живее така, все едно той е жив и го чакаме всеки момент да се върне. Откъде - не е ясно. Никой не може да влезе в чужда душа: близостта е най-тъжната измама сред хората. Аз не мога да знам какво става в душата на дъщеря ми и на майка ми, нито те - в моята. Просто търкаляме в устите си думи, думи на благоприлична празнота - знам, че така е между всички. Даже най-страстните излияния са просто празно птиче чуруликане, нямащо нищо общо със съдържанието на душите ни.

Чакам да дойде дъщеря ми. Може да се измокри в тоя едър, мокър, лепкав сняг. Виж, тревогата за другите е нещо истинско. Може би то е единствения извор на човешкото ни благородство. Или поне - на човещината ни. Да - ние се страхуваме за себе си - страхът и тревогата за съдбата на другите е страх и тревога за самите нас си. Но какво значение имат тези психологически глупости, щом все пак ги има?! Миличката - съвсем мъничка е, аз съм едър и набит, пълен и с огромна брада - а тя е като статуетка от времето преди зрелия ренесанс, може би нещо от Донатело - как се справя с тази Германия, с тази лекарска работа, с тази Лудост, а сега и с този сняг, сипещ се като от голям, пробит кош - право върху черната ни земя. Не мога да знам, оставям само капки горчива и виновна тревожност да витаят в сърцето ми и си пускам друго кулинарно предаване. Там същият руски еврейски готвач прави патица със сладко-кисел сос в който слага съвсем неприемливи неща като боровинки. Ние с майка ми, спомням си, когато бях малък, ходехме по алпийските поляни, високо-високо в планината, там където горите са отстъпили на нисък клек и боровинкови храсталаци - и беряхме цели щайги боровинки. Беше призрачно хубаво. Сега е по-замряло, само сняг вали и вече натрупва - по колите, по дърветата, по дупките и само в локвите се топи упорито. Засега. Всичко е наред, дъщеря ми трябва да дойде всеки момент да вземе баба си. Ще се прегърнем - аз пълен с вина заради излишността си, тя - с безразличие, тя ще отведе нямата си баба на среща с хора, които тя може би няма и да познае, след това ще я върне, аз в това време ще изгледам още десетина кулинарни клипа. Единственото, което ме дразни наистина много, е че готвачът-евреин слага на всички ястия, все едно му е някаква мания, пресен кориандър. Ето това ме вбесява.

Калина Терзийски