Превенцията по пътищата в България е мит. Репресията – реалност

Превенцията по оътищата в България е мит. Репресията – реалност. Вместо държавата да инвестира в обучения, кампании, модерни технологии и ясни пътни правила, тя се е превърнала в ловец със скрита камера. Буквално. Пътните полицаи се крият в храстите, не за да предотвратят инциденти, а за да „уцелят“ някой водач, който не е намалил навреме. Лов, не контрол. Санкция, не сигурност. Във всяка цивилизована държава превенцията започва със знак, с ясна маркировка, с добро осветление. У нас – с глоба в пощенската кутия и акт по подразбиране.

Да събираш пари не е превенция.

Да изненадаш някого със скрита камера и да му вземеш 600 лева не променя поведението му. Но да го предупредиш с табела, да го образоваш, да го накараш да мисли – това е превенция. Само че тя не носи пари. Глобите носят. А когато държавата обърка приоритетите, резултатите се виждат по статистиката – жертвите на пътя не намаляват, а недоверието расте.

А върха на всичко в забърканата каша са новите промени в Закона за движение по пътищата. Когато държавата е неадекватна, законът започва да наказва невинните.

Представете си това:

Вие сте трезвен. Не сте дрогиран. Карате в рамките на разрешената скорост.

И все пак... група пешеходци изскачат внезапно от място, където не би трябвало да има хора – между мантинелите на голям столичен булевард. Блъскате някого. Загива.

Резултат: вие отивате в затвора. Минимум за 5 години.

Няма условна присъда. Няма прошка. Няма значение, че не сте нарушили закона.

Защото новите текстове в Наказателния кодекс предвиждат лишаване от свобода дори и за изрядни водачи – стига да има фатален изход. И не само.

– Ако причините смърт без превишена скорост – 5 години.

– Ако има тежка телесна повреда – до 4 години.

– Ако има няколко пострадали – събират се. Получавате присъда на база най-тежкото от обвиненията.

Какво казва законът?

Че не е нужно да си престъпник, за да бъдеш осъден. Достатъчно е да участваш в трагедия, в която си бил по-близо до волана.

Проблемът е по-дълбок.

Новите закони не са просто строги. Те са юридически непропорционални, социално недалновидни и морално несправедливи.

Няма реформа в обучението на шофьори.

Няма подобрение на пътната инфраструктура.

Няма електронен контрол в реално време.

Няма ефективна превенция срещу наркотици, алкохол, дрифтъри и денонощни гонки.

Но има:

– повече камери за средна скорост (без ясно регламентирана методика)

– още повече знаци (много от тях абсурдни, дублирани или излишни)

– още повече прехвърляне на отговорност към водача – дори когато той е жертва, а не извършител

 Наказанията вече не различават злополука от престъпление.

– Ако дете изскочи внезапно на пътя, виновен е шофьорът.

– Ако шофьор с предимство бъде блъснат от друг, минаващ на червено, пак може да се окаже съпричинител.

– Ако участъкът е лошо поддържан, маркировката липсва и светофарът не работи, пак ще има виновен – и това ще е човекът зад волана.

 Вместо държавата да си свърши работата, тя си измива ръцете със затвори.

Знаем какво означава „несъобразена скорост“.

Това е вълшебното заклинание, с което можеш да бъдеш осъден дори когато нямаш никаква вина.

Дупка? Лед? Аквапланинг? Изскочило животно? Спукан амортисьор? Не си спрял – значи не си съобразил.

И така – оттам нататък – прокуратура, дело, обвинение, присъда.

Нека го кажем ясно: Закон, който не прави разлика между престъпление и трагедия, не е закон. Това е наказателна бухалка.

А какво казват юристите? Че този текст в закона е популистки. Че не издържа на елементарна правна логика. Че ще доведе до реални осъдителни присъди за хора, които не заслужават и ден в съдебна зала.

А най-страшното? Че ако не признаеш вина, дори когато не си виновен, губиш и последния си шанс да избегнеш затвора.

И докато депутати се събират за снимки, а институции си прехвърлят отговорността, обикновеният човек зад волана остава най-лесната мишена.

Защото е на пътя. Защото е видим. Защото няма кой да го защити.

⛔ Закон без справедливост е просто официална несправедливост.

И ако днес не се вгледаме в абсурдите на новите текстове, утре ще е късно...

Светлин Желев