Свети Хирш: Една академична сага

Свети Хирш: Една академична сага

Добре дошли в модерната българска наука. Една перфектна, самоподдържаща се, херметически затворена екосистема, която за скромната сума от 855.9 милиона лева годишно (от нашите пари) произвежда основно… публикации.

Това не е просто сбъркана система, а религия. Религията на Количествения Фетишизъм. В тази религия няма добри и лоши учени. Има само учени с висок и нисък H-index. H-index-ът, този Свещен Граал на академичната бюрокрация, е божеството, пред което всички се кланят. 

Той е новият Христос, който не те пита дали си нахранил гладните, а колко пъти са те цитирали други гладни.

Свещената Троица на тази религия се състои от:

Броят Публикации (Бог-Отец)

Импакт Факторът (Бог-Син)

И разбира се, Светият H-индекс (Духът)

-------

Как работи тази вяра на практика? 

Главният светец е Pseudo-academicus Bulgaricus. Ученият-Въздухар. Той не е глупав. Напротив, той е гений. Но неговият гений не е в науката, а в наукометрията. 

Неговата работа не е да решава проблеми. Неговата работа е да произвежда ПУБЛИКАЦИИ. А това са две съвсем различни неща.

Нека проследим един ден от живота му.

Сутринта доцент Петров (имената са случайни, но типажите - вечни) не влиза в лабораторията. Лабораторията е за наивници, които си цапат ръцете с реални експерименти. 

Вместо това той отваря своя лаптоп и задейства ритуала, известен като "Нарязване на Салам".

Преди месец, неговият студент, след много мъки, е получил един-единствен, що-годе смислен резултат. В стария, примитивен свят този резултат би станал една солидна статия. Но доцент Петров е модерен човек. Той не е касапин, а бижутер, който нарязва този резултат на седем тънки, почти прозрачни филийки.

Първата филийка става статия, озаглавена "Предварителни наблюдения върху...".

Втората – "Методологичен подход към предварителните наблюдения...".

Третата – "Анализ на данните от методологичния подход...".

И така нататък, докато не стигне до седмата статия, озаглавена "Бъдещи перспективи и предизвикателства пред анализа на данните от методологичния подход към предварителните наблюдения".

Едно откритие, седем публикации. Седем точки за H-index. Амин.

След това доцент Петров се отдава на втория свещен ритуал - Картелното Цитиране. Той е част от таен "Цицеронов Кръжок" с още десет колеги. Правилото е просто: "Ти цитираш мен, аз цитирам теб, а заедно цитираме шефа на катедрата." 

От пет години доцент Петков изследва "Динамичните флуктуации в адсорбцията на квазичастици върху нехомогенни повърхности". Това звучи внушително. 

В превод означава, че е пуснал една и съща компютърна симулация 30 пъти, като всеки път е променял една цифра след десетичната запетая.

Това скромно изследване можеше да бъде описано в една статия. Но доцент Петков е майстор-саламар. Той е нарязал това нищожно парче научно филе на дванадесет тънки, почти прозрачни резенчета.

Първа статия: "Предварителен анализ на..."

Втора статия: "Критичен обзор на методологията за предварителен анализ на..."

Трета статия: "Влиянието на температурата върху..."

Четвърта статия: "Влиянието на налягането върху..."

... и така нататък, докато не свършат физичните величини.

Всяка от тези статии, публикувана в някое забутано списание от Пакистан (но с добър импакт фактор, защото всички се цитират помежду си), е още един пирон в ковчега на истинската наука. Но е и още едно стъпало по кариерната стълбица за доцент Петков.

-----

Междувременно, в реалния свят, един завод за керамика има отчаЯна нужда от нова технология за глазура, за да не фалира. Един фермер се бори с болест по доматите, която унищожава реколтата му. Една община търси решение за замърсяването на местната река.

Тези проблеми са скучни. Не са "горещи". Не са цитируеми. 

Решаването им няма да донесе точки затова никой в академията не се занимава с тях. Доцент Петков е твърде зает да изследва своите квазичастици, които съществуват само на неговия хард диск.

-----

Един негов колега, който се занимава със средновековна поезия, ще цитира статията му за полимерните наночастици в своята работа за римите на Петрарка. Няма значение, че нямат нищо общо. Важното е броячът на цитатите да се върти. Това е академична солидарност.

А еретиците? Еретиците са онези нещастници, които все още си мислят, че науката е да решаваш проблеми. 

---------

Един млад учен работи пет години върху нов метод за пречистване на вода в българско село, отровено с тежки метали. За пет години той няма нито една публикация, защото се бори с реалността - с бюрокрация, с липса на реактиви, с повреден уред. Когато най-накрая успее, той ще напише една-единствена статия.

Междувременно, доцент Петров вече е станал професор, спечелил е три проекта и е написал още 20 статии за "теоретичните аспекти на нещо си".

Кой е успял в тази система? И кой е глупакът?

------------

Системата е перфектен, затворен кръг на безсмислието:

Министерството дава 855.9 милиона лева на академичните институти.

Институтите ги разпределят на учени като Петков, за да произвеждат метрики.

Петков произвежда статии-салами и ги публикува в картели за цитиране, за да си надуе H-индекса.

С тези красиви метрики институтът се отчита пред министерството.

Министерството, доволно, че "науката върви", им дава още пари догодина.

Единственият, който не участва в този кръг, е данъкоплатецът. Той само плаща сметката. И не получава нищо в замяна. Освен илюзията, че в тази държава има наука.

И така, нашият Саламен Професор скоро ще стане истински професор. 

Той няма нито едно реално откритие. Нито един патент. Нито едно решение на реален проблем. Но има 78 публикации и H-индекс 14.

----------------

Пътят на доцент Петков към величието не беше постлан с открития, а с публикации. След години на усърдно "нарязване на салами" - онази виртуозна техника, при която от една мисъл се правят дванадесет статии, той най-накрая постигна мечтата си. 

Една сутрин, в прашната аула на неговия институт, пред комисия от други, също толкова продуктивни "саламени" професори, той беше коронован. Вече беше професор Петков.

Професурата не му донесе нови знания, но му даде нещо много по-важно: статут. И усещането, че неговата работа е значима, макар никой извън института да не знаеше какво точно е "флуктуация на квазичастици".

Но душата на професор Петков жадуваше за повече. Академичният свят му стана тесен. Той беше овладял до съвършенство играта на цитатите и импакт факторите. Време беше за ново предизвикателство. Време беше за политика.

Един слънчев следобед, докато си пиеше кафето в клуба на учените, той беше забелязан. Не от Нобелов комитет, а от емисар на новосформираната партия "Рационална Промяна за Морално Бъдеще" (РПМБ). Партията имаше нужда от точно такъв човек. Някой с титла. Някой, който изглежда умен, може да говори сложно, за да впечатли градската интелигенция. Някой, който да е антитезата на техния просташки опонент. Професор Петков беше идеален.

Той влезе в политиката не с идеи, а със своето CV.

– Аз съм професор! казваше той на предизборни срещи. И хората кимаха с уважение. Никой не го питаше какви точно проблеми ще реши. Самата му титла беше решението.

Партията му спечели изборите. И, разбира се, за министър на образованието беше назначен… професор Петков. 

Човек, който не беше управлявал и будка за вестници, изведнъж получи контрол над милиарди.

Първата му работа като министър беше да организира бърза процедура промяна в Закона за научните степени и звания. 

Няколко месеца по-късно, на специална церемония в БАН, министър Петков беше избран за академик.

Това беше триумф! Академик Петков! Сега вече никой не можеше да оспори неговия гений.

И партията му започна да го развява като знаме. Като икона и свещена реликва.

Всеки път, когато някой критикуваше правителството за растящите цени или за разбитите пътища, отговорът беше един и същ:

– Млъкнете! Как смеете?! Нашият премиер е АКАДЕМИК! Вие знаете ли колко статии е публикувал той?! Знаете ли неговия H-индекс?!

Академик Петков управляваше, както беше правил наука. Не решаваше проблеми, а симулираше решения. 

Вместо реални реформи, той създаваше "стратегии", "пътни карти" и "междуведомствени работни групи". Всяка стратегия беше написана перфектно, със сложни термини, красиви графики и много цитати на европейски директиви. 

Те, също като научните му статии, бяха абсолютно безполезни, но изглеждаха много внушително на хартия.

На срещите с истински бизнесмени, които го молеха за решение на конкретен проблем, той отговаряше с половинчасова лекция за "парадигматичните аспекти на синергията в иновационната екосистема". 

Бизнесмените излизаха от кабинета му объркани, но впечатлени. 

"Този човек е много умен. Сигурно ние не разбираме нещо."

Но реалността е безмилостна. Докато академик Петков пишеше своите стратегии, икономиката потъваше. Заводите затваряха. Хората обедняваха. Един ден, на поредната му пресконференция, един млад, нагъл журналист го попита директно:

– Господин академик, с какво точно помогнаха на страната ни Вашите 178 научни публикации за квазичастиците?

Академик Петков замръзна. Той погледна журналиста с недоумение. Въпросът беше толкова прост, толкова… вулгарен. Той не беше подготвен за такъв въпрос. В неговия свят никой не питаше "за какво служи това?". Всички питаха "къде е публикувано?".

В този момент, под светлината на прожекторите, цялата му кариера, всичките му титли, целият му свят се срина. Той осъзна страшната истина. Че е прекарал целия си живот в изкачване на една стълба, само за да открие накрая, че е била подпряна на грешната стена.

Той беше перфектният продукт на системата. Академик. Министър. Гордостта на нацията.

И абсолютен, стопроцентов, научно доказан... въздух под налягане.

А на следващия ден партията му загуби изборите. И започна да търси нов професор, с когото да замени стария. Защото илюзията, за разлика от икономиката, може да се рециклира вечно.

----------------

Глобалната фабрика за научна кайма: Кой държи ножа?

---

Но нашият герой, академик Петков, не е просто жертва на една сбъркана държавна политика, той е просто дребен, местен крепостен селянин във владенията на много по-големи, глобални феодали.

Тези феодали нямат замъци и армии. Те имат нещо много по-мощно. Те притежават Престижа. 

Те са петте големи рицарски ордена на знанието: Elsevier, Springer Nature, Wiley, Taylor & Francis, и SAGE.

Тези корпорации са извършили най-гениалния грабеж в историята на човечеството. Те са успели да приватизират самата истина.

Схемата е толкова нагла, че буди възхищение. Представете си я така:

Държавата (тоест ние, данъкоплатците) плаща милиони за изследванията на професор Петков. Плаща за лабораторията му, за заплатата му, за реактивите.

Професор Петков, след години труд, прави своето велико откритие за квазичастиците. Той го описва в статия и с благоговение я изпраща на списание Nature. За тази си работа той получава… нула лева. Нещо повече, той подарява авторските си права на издателството.

Nature изпраща статията на други трима професори по света за безплатна рецензия. Те, от чувство за академичен дълг, отделят седмици, за да проверят и редактират труда на Петков. За тази си работа те получават… нула лева.

След като издателството Springer Nature е получило продукта (статията) и контрола на качеството (рецензията) напълно безплатно, то обръща готовата стока и казва на професор Петков: „Поздравления! Статията Ви е приета! 

Сега, за да я публикуваме с отворен достъп, така че целият свят да може да се възхити на Вашия гений, таксата е само 9 500 евро.“

Ако професор Петков няма тези пари, статията остава заключена зад "платена стена". И тогава неговият собствен университет, чийто служител е той, трябва да плати милиони евро годишно за абонамент към Springer, за да могат студентите и колегите на Петков да прочетат това, което той е написал.

Това не е бизнес модел. Това е перфектната схема. 

Продуктът е безплатен. Работната ръка е безплатна. Пазарът е пленен, защото за да оцелее, професор Петков ТРЯБВА да публикува в тези списания. 

И накрая, той или неговата институция си плащат, за да си купят обратно собствения си труд.

Маржът на печалба на Elsevier е между 35% и 40%. По-висок от този на Google и Apple. 

Това е бизнесът да продаваш нещо, което не си създал, на хората, които са го създали. Това е, както казва журналистът Джордж Монбио, "чиста рента – все едно да притежаваш мост и да събираш такса за преминаване, без да си го построил или да го поддържаш."

Как го правят?

Чрез един магически инструмент, едно божество, на което всички учени се кланят – Импакт Факторът. 

Число, което уж измерва престижа на списанието. Най-висок импакт фактор имат списанията на Големите Пет. Така те създават желязна, самоподдържаща се диктатура:

"Искаш да станеш професор? Трябват ти точки. Точки се дават за публикации в списания с висок импакт фактор. Най-високият импакт фактор е при нас. Ела и си плати. Или работи безплатно за нас. Нямаш избор."

Така че, нашият академик Петков, докато симулира наука и си брои цитатите, всъщност е просто микроскопично винтче в една гигантска, глобална машина за пари. Машина, която е превърнала търсенето на знание в най-доходоносния бизнес с въздух под налягане, който светът някога е виждал.

Той не е просто саламен професор. Той е безплатен, доброволен работник на плантацията на новите феодали. И дори не го осъзнава или по-лошо - осъзнава го, но няма нищо против. 

Защото в края на месеца и той получава своята порция от плячката. Под формата на заплата и престиж.

----------------

Къде сме ние в този кръг? Къде е бизнесът, обществото, реалната икономика?

Ние сме отвън. Ние сме донорите.

И така, ден след ден, научната общност у нас, с малки, героични изключения, прилича все повече на порно индустрия. 

Тя произвежда огромно количество материал, който имитира истинския акт, изглежда добре на екран, следва определени жанрови клишета и носи точки в класациите.

Но в крайна сметка всички знаят, че това не е любов, а симулация.

И ние плащаме за нея. Почти милиард на година. Без право дори да гледаме.

Nik Ray