Великият житейски урок на Любо и безсмъртната му реплика „Никой да не пипа дебелата“

Великият житейски урок на Любо и безсмъртната му реплика „Никой да не пипа дебелата“

Всяка компания си има по един човек, който на пръв поглед изглежда като пълен чешит, а след време се оказва, че е стратегически гений. В нашата компания този човек беше Любо.

Излизахме по заведения, дискотеки, барове и всякакви места, където младите хора отиват с надеждата да срещнат любовта, приключението или поне някой, който да не ги остави на „видяно“.

Бяхме трима-четирима приятели и още с влизането започвахме оглед на обстановката. Всеки си набелязваше някого, правеха се планове, анализи и оценки, сякаш подготвяхме военна операция.

И тогава Любо винаги изричаше една и съща фраза:

„Момчета, никой да не пипа дебелата.“

Първите няколко пъти се смяхме.

После продължихме да се смеем.

След това започнахме да се чудим.

Накрая започнахме да се страхуваме, защото човекът явно знаеше нещо, което ние не знаехме.

Докато ние се насочвахме към най-красивите момичета в заведението, Любо спокойно заемаше позиция до тази, която никой друг не беше забелязал.

Ние започвахме тежката работа.

Черпене.

Усмивки.

Шеги.

Обяснения.

Комплименти.

Още черпене.

Още обяснения.

Все едно кандидатствахме за обществена поръчка.

От другата страна обаче често получавахме погледи тип „Ама ти знаеш ли коя съм аз?“.

Някои се държаха така, сякаш са едновременно световна звезда, принцеса и главен редактор на собственото си его.

Имаше моменти, в които се чувствахме като фенове на концерт, а не като хора на нормален разговор.

А Любо?

Любо си говореше спокойно.

Смееше се.

Шегуваше се.

Пиеше си питието.

Не се напрягаше.

Не се доказваше.

Не участваше в олимпийска дисциплина по впечатляване.

И докато ние се чудехме дали да поръчаме още един коктейл, за да демонстрираме финансовата си мощ от 47 лева в джоба, той вече беше приключил мисията.

На следващия ден картината обикновено беше една и съща.

Ние разказвахме как сме били „много близо“.

Как разговорът бил тръгнал чудесно.

Как имало химия.

Как почти сме стигнали до нещо.

Как само още малко е трябвало.

Как звездите не били подредени правилно.

Как Меркурий бил ретрограден.

Как съдбата ни е прецакала.

А Любо просто казваше:

„Аз си изкарах добре.“

Тогава започнахме да разбираме защо винаги повтаряше:

„Никой да не пипа дебелата.“

Оказа се, че докато ние преследвахме недостижимия идеал, той преследваше статистиката.

Докато ние играехме шах срещу гросмайстори, той избираше партия, в която и двамата участници просто искат да се забавляват.

Неговата философия беше проста.

Колкото повече някой се държи като знаменитост, толкова повече време ще прекараш в доказване, че заслужаваш внимание.

А когато някой е земен човек с чувство за хумор, разговорът върви по-лесно от промоция на кебапчета в събота.

Разбира се, Любо никога не го обясняваше толкова сложно.

Той просто повтаряше:

„Никой да не пипа дебелата.“

С годините това се превърна в легенда.

В крилата фраза.

В житейска теория.

В неофициален университетски курс по човешки отношения.

И докато ние още анализирахме сигнали, погледи и загадъчни съобщения от типа „хихи“, Любо вече си беше написал дипломната работа по темата.

Дали е бил прав?

Вероятно не винаги.

Дали е бил политически коректен?

Със сигурност не.

Но едно е безспорно.

Докато ние се борехме с момичета, които се държаха така, сякаш са ''Червената шапчица'' от форума на Свободно слово и очакват официална делегация за всяка среща, Любо си живееше живота спокойно и без излишна драма.

И до днес, когато някой започне да разказва как е вложил три седмици усилия, шест вечери и половин заплата за нулев резултат, в главата ми отеква гласът на Любо:

„Момчета… никой да не пипа дебелата.“