ЗАПИСКИ ПО ЕДНО ПРЕДАТЕЛСТВО

Навръх Трети март Българската национална телевизия показа филма на Георги Дюлгеров „Записки по едно предателство“. Става дума за последните дни от живота на Георги Бенковски след свършека на Априлското въстание и предателството на дядо Въльо Мечката. 
Отраснал съм по тия места и за мен историята е много лична. Чаках филма и защото ценя и обичам Георги Дюлгеров, и защото го смятам за голям режисьор. Виждал съм го само отдалече, като кара колелото си по софийските улици, и честно казано, ми е било трудно да го свържа с филмите му. Изглеждал ми е прекалено интелектуален на колелото си, за да е снимал „Мера според мера“ например. 

Може и да не съм прав, но ми се струва, че темата за предателството някак си минава покрай ушите на нас, българите. Стяга ни чепикът от тая тема. Не ни се ще да говорим за предателството. А предателството е точно като оная змия, която се появяваше във филма и която хем не можеше да убие апостолите с отровата си, хем ги преследваше докрая и се влачеше с героите до последните им часове. 
Не ми беше ясно защо змията трябваше да е чуждоземска и червено-шарена, каквито не се въдят по Балкана, но го отдавам на универсалността на метафората. 

Вероятно зрителите са очаквали нещо друго да се покаже точно тая вечер по Централната телевизия  - сигурно са очаквали гърмежи на топове, върхове, героизъм, а то – предателство. 
След като съм се дивил и възторгвал от „Мера според мера“ , последният филм на Дюлгеров ми изглеждаше уморен. Уморен и отчаян филм за неизбежността и за съдбата, която ни преследва, поставя ни на мястото и като в антична трагедия е неизменна. 
„Записки по едно предателство“ не беше точно филм, а театър, пиеса. Смирена пиеса за драмата на един човек, за бесовете в душата на един човек, за величието и комплексите му и за величието и комплексите на един народ, който отсъстваше от сцената. Народ, чиято кръв беше изтекла. 
Ивайло Христов – дядо Въльо Мечката, направи роля, която ми влезе под кожата. Този образ на дядо Въльо Мечката е най-точно олицетворение на случващото се в душата на българина по онова време. Изгубени по гори и балкани, българите като дядо Въльо Мечката може и да носят имена на мечки, но най-много могат да предвождат стадото с овцете си, и то при условие, че покрай тях има кучета.

Дядо Въльо Мечката не беше – той не предаде Бенковски с целувка, а с песен – той предаде собствения си страх, че може да изгуби овцете, които пасе – тия единствени стотина овце, с които говори, които дои и обгрижва.
Предателството, макар че е обществено като явление и е с такива последствия, се ражда в самота – в самотната и обрастваща с бурени и тръни човешка душа, която трудно различава калта от върха. 
Алюзиите с „Мера според мера“ и Дилбер Танас бяха очевидни. Захари Стоянов (тоя непостриганият и рунтавият) си беше един жив Дилбер Танас, само че с бележник и молив в ръка. Чувал съм, че по време на въстанието Захари Стоянов си е водел бележки – нещо като дневник, и вероятно това или по-точно – и това, е било причина Георги Бенковски да театралничи толкова. Да прави нещо като генерална репетиция за бъдещо управление на Заповедник и Властник. 
Ако трябва да бъда откровен – не ми стана ясно докрай защо дядо Въльо предаде Бенковски и хората му. Не защото Дюлгеров не беше се постарал, а защото предателството няма обяснение. Трийсетте сребърника или опазеното стадо с овце не са достатъчно обяснение за предателството на дядо Въльо. Вероятно предателството е самата змия, която се увива около нас, подмамва ни, нашепва ни любовни и отровни думи в ухото и ни тласка към други светове. Защото другите светове са извън Рая. Другите светове включват и Смъртта, и Подвига, и Лутането. Ами ако се окаже накрая, че змията и змиите са вените, по които тече нашата кръв? Не смея и да си го представя.
Чувал съм също, защото поне двайсет пъти съм гледал възстановката на тия събития на 24 май в Рибарица, че реката в Костина е била голяма и мътна и че скочилият в нея Захари Стоянов буквално е летял надолу, понесен от бързеите. А във филма реката не само че не беше придошла, ами ми се стори, че героят лази по дъното. Когато те предадат, или лазиш по дъното от мъка, или предателството те отнася, блъска те в бреговете и камъните си и те изтрива от света.

До мястото, където пада убит Бенковски, има и едно кладенче, в което е умита отрязаната му глава – поне такава е легендата. Викат му Кървавото кладенче. Едва ли е било така – по-скоро е умита главата му в реката, ако изобщо е умита, но легендата много красиво е свързала кръвта и водата, живота и смъртта. Никога не съм пил вода от това кладенче, защото ме е било страх и съм потръпвал от срам и неудобство. Как да пия от кърваво кладенче? 
Но легендите са си легенди. 
От цялото си сърце съм благодарен на Георги Дюлгеров за този мъдър, уморен и честен филм. Кръстът накрая и виковете на дядо Въльо – „сгреших, сгреших“, не променят нищо. Не са абсолютно никакво извинение. Те само са краят на пиесата. И Георги Дюлгеров много добре знае това. 

P.S. Филмът на Георги Дюлгеров „Записки по едно предателство“ продължава и пред очите ни. Той продължава пред очите ни всеки ден – с различни герои и събития и с един и същи дядо Въльо Мечката.

Николай Милчев