Защо се сещате за протести само когато болката стане лична? Защо започваме да говорим едва когато трагедията почука на собствената ни врата?

https://svobodnoslovo.eu/index.php/mrezhata/zashto-se-seshtate-za-protesti-samo-kogato-bolkata-stane-lichna-zashto-zapochvame-da-govorim-edva-kogato-tragediyata-pochuka-na-sobstvenata-ni-vrata/206274 SvobodnoSlovo.eu
Защо се сещате за протести само когато болката стане лична? Защо започваме да говорим едва когато трагедията почука на собствената ни врата?

Защо се сещате за протести само когато болката стане лична? Защо започваме да говорим едва когато трагедията почука на собствената ни врата?

Ние протестираме от толкова много години. Преди нас са го правили и други родители. Стояли сме на Орлов мост, на жълтите павета, пред съдебните палати. И къде бяхте тогава? Кой дойде? Кой чу гласовете ни? Кой отрази битките ни?

Никой не говори за това, че именно благодарение на родителите от Сдружение „Ангели на пътя“ бяха завишени долните граници на наказанията за определени престъпления на пътя. Тогава обаче се появиха куп адвокати, които обясняваха как видите ли, невинни хора щели да лежат в затвора. Днес виждаме друга реалност – не само невинни не лежат, а често дори доказано виновните, отнели човешки животи, не получават ефективно задържане и справедливи наказания.

При случая с Бургазлиев отново благодарение на намесата и бързата реакция на Сдружение „Ангели на пътя“ бяха предприети действия за запазване на записите от камерите. След това заслугите бяха приписани на други хора.

Същото се случи и при случая с Маги.

В 5 часа сутринта вече бях уведомила всички компетентни институции, за да бъдат съхранени записите. За кръвните проби, за камерите, за всички важни доказателства – реагирахме незабавно. Бях там. Издирвах институции, търсех отговори, настоявах за действия. Пазя всяка кореспонденция, всяко изпратено писмо, всяка следа от действията ни. Защото вече знам, че понякога единственото, което остава, са документите, доказващи кой действително е бил там и какво е направил.

Колко пъти съм тръгвала на път, когато някое семейство ме е потърсило за помощ? Колко пъти съм оставяла собствените си ангажименти, за да бъда до хора, които преминават през най-страшното?

Понякога дори не получавам едно „благодаря“. Но това никога не е било причината да помагам. Не го правя за признание, за популярност или за лични заслуги. Правя го, защото искам да има справедливост. Защото знам какво означава да загубиш дете и да се бориш срещу система, която често те оставя сам.

Но имам един въпрос:

Защо се сещате да надигнете глас само когато трагедията засегне вас лично?

Толкова години родители се бориха. Толкова години семейства излизаха по улиците. Толкова години поставяхме едни и същи въпроси. А когато трябваше да застанем пред съдебните палати, когато трябваше да покажем, че сме заедно, често ни нямаше достатъчно.

В интернет всички сме силни. Всички пишем, възмущаваме се и задаваме въпроси. Но справедливостта не се постига само с публикации.

А най-грозното е, когато вместо обединение се появява разединение.

Има семейства, които години наред са поставяли тези въпроси, постигали са промени и са плащали личната цена на тази борба.

Не може да започваме историята от себе си. Не може да заличаваме труда на хората, които са били там много преди нас.

Справедливостта няма автор. Тя е обща кауза. И не принадлежи на един човек, едно семейство или една организация.

Докато всеки гледа единствено собствената си болка, собствената си битка и собственото си признание, нищо няма да се промени.

Защото утре отново може да има друго семейство, друго дете, друга трагедия.

И тогава пак ли ще започваме отначало

Петя Иванова

0 Коментара

Коментирай

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и политика за поверителност.