Президентска република ли? Още е твърде рано!

Една крайно тревожна, но реална картина на състоянието и нивото на българската политическа прослойка

Мутренският период продължил 35 г., изключва всякакви възможности за формиране на кадри в България способни да я ръководят в един от най-сложните периоди

В цялата ни следосвобожденска история и днес България не можа да изгради и не разполага с “политически елит”

Прочетох в някаква “стратегия” мисълта: “Може би се приближаваме към момент за избор между президент и президентска република.” Въпросът с президентската република бе доста сериозно застъпен преди десетина години и сериозно дискутиран в редица медии. Аз също изразих позиция във вестник “Труд”, която бе приета дори от поддръжниците на президентската република. И понеже това е въпрос, имащ огромно значение за пътя, по който ще поеме и ще се развива България, считам за полезно и необходимо да изразя и моята позиция.

Категорично неприемливо е становището, че се приближаваме към момент за избор между президент и президентска република. Разбира се, такова време може да настъпи, но не в близко бъдеще, а след някое и друго десетилетие най-малко. Защо? Президентът е управленска фигура, на която конституцията делегира огромна власт. Такъв пример са президентите на САЩ, Русия, Франция. От досегашните ни пет президента можем ли да посочим поне един, който има качествата за такъв изключително отговорен пост? Категорично не!

Да, имахме двама успешни президенти - Георги Първанов и Румен Радев. Но това не е достатъчно. Те не израснаха до нивото на държавници, защото обстановката в България и силно разединеното общество не им позволи. Ами ако за президент бъде избрана фигура от типа на Росен Плевнелиев, ни остава само да се кръстим и да повтаряме: “Боже, пази България!”

Международната практика по този въпрос е категорична: Президентски републики са тези държави, чиито управляващи имат широк многогодишен и държавнически опит и формират т. нар. “политически елит”. А това всъщност е кадровата банка, от която избирателят черпи кандидати за депутати, кметове, включително и за президенти. За съжаление в цялата ни следосвобожденска история и днес България не можа да изгради и не разполага с “политически елит”. През целия този период сме създали интелектуален, научен, спортен и дори стопански елит, но не и политически. А защо? Защото реално управляващите държавата фактори - монарси, партийни секретари и мутренски босове не само че не са съдействали, но и яростно са се съпротивлявали на всякакви опити за обучение, формиране и утвърждаване на кадри с управленски качества, които да поведат България към възможно най-добрия и проспериращ път на развитие.

След забележителните следосвобожденски политици и държавници като Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Константин Стоилов, Драган Цанков, Константин Величков, които за съжаление на доста ранна възраст напускат този свят, на политическата сцена излизат сравнително слаби, неподготвени и малодушни политици. Поради това, че те се оказват неспособни дори да формират работещи коалиционни правителства, променят Търновската конституция и делегират цялата вътрешна и външна политика в ръцете на едно политическо недоразумение и авантюрист Фердинанд. Абсурдно е да се очаква, че тази персона ще допусне създаването на политически елит в България, след като той има неистова ненавист към българския народ, а за него министрите на България са “крадци”, а генералите “тъпаци”. След 15 години еднолична власт на Кобурга, резултатите от управлението му са катастрофални.

Не по-различни са и условията за изграждане на опитни управленски кадри и по времето на цар Борис Трети. За осем години той сменя девет правителства и извършва 18 промени в тях. А когато един премиер възразява срещу натрапен му министър, на следващия ден той вече не е премиер. За какъв политически елит може въобще да се говори при такъв едноличен режим? Изключителен враг на създаване на опитна управленска прослойка са партийните лидери през соц периода. Факт е например, че Тодор Живков на почти всеки период от 4-5 години подменя своите заместници.

Мутренският период продължил 35 години също изключва всякакви възможности за формиране на кадри в България способни да я ръководят в един от най-сложните периоди в най-новата є история. Затова пък “калинките” и хора с купени дипломи се сериозно застъпени на политическата сцена. А ако се появят политици с качества, способности и морал, ще се опитат нагло да ги корумпират или компрометират.

Това е съвсем накратко една крайно тревожна, но реална картина на състоянието и нивото на българската политическа прослойка. Смазващ показател на нейната некадърност и посредственост са резултатите от нейното управление и незавидното последно място, което България заема в социално-икономическата област в ЕС. При такава очевидна кадрова реалност, откъде можем да вземем и издигнем изградена фигура за държавник от национален мащаб? Достатъчен е един поглед върху управленския състав - министри и народни представители през въпросния период, за да се убедим в посредствеността на тези хора.

Реалните ни кадрови възможности в никакъв случай не позволяват да се овластява една личност в България. Това ще бъде поредната крайно опасна авантюра с непредсказуеми управленски последици.

Световната политическа практика, която трябва да бъде приложена и в България, свидетелства, че първа грижа за всяка държава е образованието, обучението и утвърждаването на подготвени управленци, които логично формират жизнено необходимия за тях политически елит. А тези елитни кадри са в състояние да предлагат държавници, включително и президенти на най-високо европейско ниво. Но до този момент за България има все още много, много време.

Автор: Доц. д-р Йордан Величков

trud.bg