Израел удари база в Сирия заради Турция: САЩ се намесват, за да предотвратят опасна ескалация

Може ли моделът между Израел и Русия да бъде приложен към Турция?

Израел е изправен пред нова стратегическа реалност в Сирия, след като нанесе удар по военновъздушната база Абу ал-Духур в провинция Идлиб. Атаката е свързана с опасенията на Йерусалим от разширяване на турското военно присъствие на юг, а САЩ вече се опитват да предотвратят пряк сблъсък между двама свои ключови съюзници.

На 30 септември 2015 г. Израел се събуди в коренно променена реалност в Близкия изток. Руски изтребители прелетяха над сирийското небе и нанесоха първите руски бойни удари в Близкия изток след края на Студената война. Президентът Владимир Путин беше пристигнал, за да спаси ключовия съюзник на Москва в региона, тогавашния сирийски президент Башар Асад.

Девет дни по-рано, на 21 септември, израелският премиер Бенямин Нетаняху, който разполагаше с информация за руските планове, извърши светкавично посещение в Москва. Той не беше придружен от журналисти, а от тогавашния началник на Генералния щаб на Израелските отбранителни сили Гади Айзенкот и тогавашния директор на военното разузнаване Херци Халеви, необичаен състав за дипломатическо посещение.

Нетаняху и Путин обсъдиха създаването на механизъм за предотвратяване на инциденти между израелски и руски самолети над Сирия. По това време Израел вече беше одобрил десетки операции срещу усилията на Иран и „Хизбула“ да изградят военна инфраструктура и позиции за нападение срещу Израел. Механизмът функционираше почти десетилетие, до свалянето на режима на Асад през декември 2024 г. от силите, водени от настоящия сирийски президент Ахмед аш-Шараа.

Как Израел и Русия избегнаха пряк сблъсък в Сирия

Успехът на договореностите до голяма степен се дължеше на неформално разбиране между Израел и Русия: всяка от страните имаше свои интереси в Сирия, като Израел нямаше да се намесва в руската зона на интереси, а Москва щеше да позволява на Израел да защитава собствените си интереси.

Целите бяха ясно очертани. Русия искаше да запази регионалното си влияние, като задържи Асад на власт и съхрани военното си присъствие в Сирия. Израел, от своя страна, се стремеше да предотврати установяването на Иран и „Хизбула“ в непосредствена близост до границите си. Москва не възпрепятстваше израелските операции, докато те не застрашаваха режима на Асад. Израел също не атакуваше самия сирийски режим, докато запазваше свободата си на действие срещу Иран и „Хизбула“. С други думи, формулата беше проста: всяка страна се занимава със собствените си цели, без да влиза в пряк конфликт с другата, докато спазва определените сфери на действие. И формулата работеше. В рамките на т.нар. „Кампания между войните“ Израел извърши стотици удари в Сирия, без да влиза в пряк сблъсък или сериозно да засяга значителното руско военно присъствие в страната.

Защо този модел отново е актуален през 2026 г.

Историята има пряко значение за настоящия момент. Във вторник Израел атакува пистата и складовите съоръжения на авиобазата Абу ал-Духур в сирийската провинция Идлиб, на около 60 километра от турската граница. Според информации в чуждестранни медии Израел е смятал, че базата се подготвя за използване от турските въоръжени сили. Само часове преди удара обектът е бил посетен от турска военна делегация. Нетаняху обясни причините за операцията във видеозапис, публикуван в сряда. „Няма да толерираме турско военно натрупване, което се разпростира на юг“, заяви той, като подчерта, че Израел е предал това послание „по всеки възможен начин“. По думите му Израел е установил, че Турция възнамерява да се установи във военновъздушна база по-на юг, в близост до Алепо, и е изпратил ясен сигнал: „Не“.

Нетаняху заяви, че първоначалното послание очевидно не е било разбрано достатъчно ясно и затова Израел е предприел действие, за да бъде то „разбрано по-добре“. Премиерът повтори, че Израел няма да приеме турско военно присъствие, което се разширява на юг.

Защо Израел е обезпокоен от Турция

Позицията на Нетаняху е разбираема на фона на изключително напрегнатите отношения между Анкара и Йерусалим. Турция предоставя убежище на представители на „Хамас“ и активно ръководи дипломатически инициативи срещу Израел. Президентът Реджеп Тайип Ердоган от години отправя остри и откровено анти-израелски изявления. През юни турският вътрешен министър Мустафа Чифтчи заяви, че както Дамаск, Алепо и Нагорни Карабах са били „освободени“, така един ден ще бъде „освободен“ и Йерусалим. Той добави, че се е молил да стане губернатор на Йерусалим и прогнозира, че територии, управлявани някога от Османската империя, ще се върнат под турско управление. Освен това Турция наскоро подписа договор за взаимна отбрана със Саудитска Арабия и Пакистан – две големи сунитски държави, едната от които е ядрена сила. За Израел държава, чиито представители отправят подобни послания и чиито регионални амбиции се разширяват, представлява сериозен проблем, ако започне да изгражда военно присъствие в непосредствена близост до израелските стратегически направления. Съществува обаче и друга причина за тревогата на Израел.

Авиобазата Абу ал-Духур не се намира близо до израелската граница. Според съобщенията тя обаче е разположена в близост до маршрут, който израелските самолети биха могли да използват при операции срещу Иран. Израел не желае в района да бъдат разполагани враждебни радарни и противовъздушни системи, които биха могли да ограничат превъзходството на израелските военновъздушни сили и свободата им на действие.

Израел и Сирия също са изградили ново разбирателство

Във вторник канцеларията на израелския премиер публикува в социалната мрежа X, че Израел и Сирия са постигнали договореност за запазване на определен статут на сигурност, който Дамаск е бил на път да наруши, позволявайки разполагането на турски сили в Абу ал-Духур. Според израелската страна Сирия е била предупредена, че подобно разполагане ще представлява заплаха, но не е реагирала на предупрежденията. Израел подчерта, че няма да толерира заплахи за своята сигурност и би приветствал връщането към предишния статут. Сирия и Турция оспорват тази версия.

Сирийският външен министър Асад аш-Шайбани заяви, че няма планове за създаване на турска военна база или за постоянно присъствие на турски военнослужещи в Абу ал-Духур. По думите му турските офицери са посетили обекта единствено във връзка с военно обучение и сътрудничество. Въпреки това израелското изявление разкрива нещо съществено: между Йерусалим и новото сирийско правителство очевидно вече съществува определен неформален модел на съвместно съществуване, който очертава какво е допустимо и какво не.

От гледна точка на Израел разполагането на турски сили, а потенциално и на модерни радари и системи за противовъздушна отбрана, в Абу ал-Духур нарушава тези договорености. Следователно ударът носи две послания. Първото е към Сирия: да спазва постигнатите договорености. Второто е към Турция: Израел има ясно определени „червени линии“.

Вашингтон се намесва, за да предотврати ескалация

Израелската атака предизвика реакция и от страна на посланика на САЩ в Турция Том Барак, който е и специален пратеник на Вашингтон за Сирия и Ирак. Първоначално Барак определи удара като „ненужна ескалация“, която не допринася за регионалната стабилност. На следващия ден, в интервю за The Jerusalem Post, той подчерта необходимостта от бързо създаване на механизъм за предотвратяване на инциденти между Израел и Турция. По думите му турските сили не са знаели, че израелски самолети се насочват към конкретната сирийска база, нито са били информирани за целта на операцията. Това е създавало риск Турция да вдигне собствените си изтребители във въздуха, вярвайки, че е под атака. Барак заяви, че няма „присъща пречка“ Сирия, Израел и Турция да поддържат постоянни комуникационни канали. „Дипломатическият диалог е най-добрият начин за предотвратяване на кинетични взаимодействия“, каза той. На дипломатически език това означава едно: страните трябва да разговарят чрез гореща линия, а не чрез изтребители. В противен случай погрешно разбрано послание може да доведе до трагични последици.

Може ли моделът между Израел и Русия да бъде приложен към Турция?

Тук възниква основният въпрос: може ли механизмът, договорен от Нетаняху и Путин през 2015 г., да бъде възпроизведен с Турция на Ердоган? На теория логиката е сходна. И двете страни имат силен интерес да избегнат случайна война.  Но разликите между Русия на Путин през 2015 г. и Турция на Ердоган през 2026 г. са огромни. Путин не влезе в Сирия с цел да навреди на Израел. Москва се намеси, за да защити собствените си стратегически интереси, да спаси Асад, да запази руското военно присъствие в Средиземноморието, да демонстрира глобалното си влияние и да предотврати завземането на Сирия от ислямистки сили, което потенциално би засилило джихадистката заплаха в руския Северен Кавказ. Непосредствените интереси на Ердоган в Сирия също може да не са свързани с намерение за нападение срещу Израел.

Турският президент се стреми да гарантира сигурността на южната граница на страната си, да ограничи влиянието на кюрдските сили, да влияе върху изграждането на новата сирийска държава, да разшири регионалното влияние на Анкара и да получи икономически ползи от възстановяването на сирийската инфраструктура. Но за разлика от Путин, Ердоган има идеологически и исторически амбиции, които поставят Турция на курс на сблъсък с Израел.

Турция на Ердоган представлява различно предизвикателство

Докато Путин действаше в Сирия с хладната пресметливост на глобален стратег, Турция на Ердоган възприема Сирия като свое непосредствено стратегическо пространство. Светогледът на Ердоган е повлиян от симпатиите му към „Мюсюлманското братство“ и от неоосмански амбиции, които са в съществено противоречие с израелските интереси. Путин се задоволяваше със запазването на руското военно присъствие в района на Тартус и Латакия и със съхраняването на режима на Асад. Ердоган, от своя страна, се стреми да се утвърди като основен покровител и защитник на новата сирийска държава, ръководена от аш-Шараа. Анкара също не крие желанието си да проектира турската и сунитската мощ в целия регион. Новият договор за отбрана със Саудитска Арабия и Пакистан е поредното проявление на нарастващия стратегически обхват на Турция. За Ердоган тихо споразумение с Йерусалим за взаимно въздържане във въздушното пространство би било трудно съвместимо с неговата идеология и с образа, който той изгради като един от най-острите и непримирими противници на Израел. И все пак опасността от случайна война може да принуди двете страни да направят точно това.

САЩ се оказват ключовият посредник

Този път обаче съществува и трети фактор, който през 2015 г. не играеше същата централна роля – Вашингтон. Израел и Турция, която е член на НАТО, са близки съюзници на САЩ. Именно затова Вашингтон има пряк интерес да предотврати опасна грешна преценка между две значими военни сили. Израелски и турски представители на отбраната започнаха технически разговори в Азербайджан през април 2025 г. с цел предотвратяване на сблъсъци в Сирия. След удара по Абу ал-Духур Барак заяви, че САЩ работят за създаването на по-широк механизъм, който да включва Израел, Турция и Сирия. Всяко бъдещо споразумение вероятно ще изглежда доста по-различно от неформалното разрешение за действие, което Израел получи от Русия. По-скоро ще става дума за напрегнато и строго условно разделение на сирийското въздушно и военно пространство, което ще бъде посредничено и наблюдавано от Вашингтон.

Основното изискване на Израел е ясно: Турция може да участва във възстановяването на Сирия, но модерни турски радари и системи за противовъздушна отбрана не трябва да бъдат разполагани на юг по начин, който застрашава свободата на действие на израелските военновъздушни сили или стратегическите маршрути към Иран.  Турция и Сирия, от своя страна, ще настояват Израел да уважава сирийския суверенитет, да ограничи ударите си и да даде на новото сирийско правителство пространство да стабилизира страната. Това е значително по-труден компромис от договореното между Нетаняху и Путин през 2015 г. Тогава Израел демонстрира значителна дипломатическа гъвкавост, за да може да споделя сирийското небе с Русия.

Но споделянето на въздушно пространство с отдалечена глобална сила, която преследва предимно хладно пресметнати стратегически цели, е съвсем различно от съвместното действие в пространство, в което присъства враждебно настроена регионална сила с идеологически мотиви и далечни геополитически амбиции. Ако Израел и Турция бъдат оставени сами да решават проблема, предвид натрупаното напрежение между Анкара и Йерусалим, е малко вероятно те да успеят просто да възпроизведат израелско-руския модел. Те обаче няма да бъдат оставени сами.

Вашингтон има всички основания да се намеси активно, за да предотврати превръщането на нарастващото стратегическо съперничество в неконтролируема ескалация. Именно това може да се окаже решаващият въпрос през следващия период: дали дипломацията ще успее да изгради нов механизъм за предотвратяване на инциденти, преди израелски и турски самолети да се окажат от двете страни на една и съща линия на огъня. I БГНЕС

---

Анализът на Херб Кейнон е публикуван в „Джерузалем пост“