Няма преки пътища към ЕС - или реформи, или застой

Днес политиката на разширяване на ЕС е политически приоритет и инвестиция в сигурността, икономиката и глобалното предимство на Съюза.

Европейският съюз (ЕС) е най-успешният пример за модел на регионална интеграция, който допринася за мира и благосъстоянието на Стария континент от 50-те години на миналия век насам.

През 2018 г. България, една от най-младите държави членки, беше председател на Съвета на ЕС и издигна европейската перспектива на Западните Балкани в един от ключовите приоритети за целия блок. Тогава това изглеждаше далечна перспектива. Днес политиката на разширяване на ЕС е политически приоритет и инвестиция в сигурността, икономиката и глобалното предимство на Съюза.

Понятието „Европа“ има дълга история, но идеята за обединена Европа започва да се кристализира едва след Френската революция през 1789 г. През вековете редица владетели са се опитвали да обединят континента, включително Александър Велики през IV в. пр. н. е.; Карл Велики, известен и като Бащата на Европа, през IX век; и Наполеон Бонапарт през XIX век. Периодът между двете световни войни се счита за апогей на т.нар. Европейска идея, тъй като мислители и визионери предлагат различни визии за бъдещето на Европа – „Нова Европа“ на Томас Масарик, Паневропейското движение на Куденхофе-Калерги, идеята за федерация на европейските нации на Астрид Бриан и др. Никоя от тях обаче не е осъществена заради Голямата депресия и възхода на фашизма и комунизма.

След края на Втората световна война мечтата за обединена Европа най-накрая започва да се реализира, но само в западната част, тъй като континентът е разделен от Желязната завеса. През 1951 г. шест държави учредяват Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС) – първата наднационална организация в Европа. Постепенно, стъпка по стъпка, интеграцията прелива в други области и през 1957 г. са създадени Европейската икономическа общност (ЕИО) и Европейската общност за атомна енергия (Евратом), докато стигнем до 1992 г., когато е основан ЕС. През десетилетията процесът на европейска интеграция постига много успехи, включително траен мир и икономически просперитет, защита на човешките права, укрепване на демокрацията и върховенството на закона. Разширяването от 6 на 27 държави членки също се счита за едно от най-големите постижения на Съюза.

90-те години на XX век често са наричани „Златната ера“ на ЕС, тъй като след падането на Берлинската стена и краха на СССР и Източния блок Европа отново е обзета от оптимизма, че най-накрая може да бъде обединена. Този геополитически контекст се оказа изключително благоприятен и както ЕС, така и бившите социалистически републики осъзнаваха, че трябва да бъде използван. Пътят на европейска интеграция се считаше за безалтернативен и силно желан от държавите от Централна и Източна Европа, включително и България. „Връщането към Европа“ се разглеждаше като възможност за демократизация, икономическо развитие и скъсване със социалистическото минало. Източното разширяване на ЕС през 2004 г. с 10 държави, последвано от присъединяването на България и Румъния през 2007 г. и Хърватия шест години по-късно, се приема за исторически успех за европейската интеграция.

Ентусиазмът от разширяването обаче бързо изчезва и следващите години се характеризират с т.нар. умора от разширяването поради нарастващата бюрокрация, икономическите различия, културните различия и затрудненото постигане на съгласие в ЕС. В последните 10-15 години Съюзът се сблъска и с редица външни и вътрешни предизвикателства – Световната финансова криза и последвалата Дългова криза в еврозоната, мигрантската криза, Брекзит, възходът на евроскептицизма, пандемията от Ковид-19 и войната в Украйна от 2022 г., които съществено промениха дневния ред и приоритетите на ЕС. В настоящата геополитическа ситуация скептицизмът сред гражданите и европейския елит по отношение на разширяването остава на заден план поради необходимостта, с оглед гарантирането на сигурността и укрепването на глобалната роля на Съюза. Инвазията на Русия в Украйна се оказа катализатор за промяна на нагласите на гражданите на ЕС, като по последни данни на Евробарометър 56% от тях подкрепят приемането на нови членове. Политическите изявления също свидетелстват за тази промяна.

Какъв подход следва да приложи ЕС по отношение на разширяването? Съюзът трябва да се поучи от миналите разширявания и да не допуска същите грешки. Приемането на страните от Централна и Източна Европа беше сериозно предизвикателство както от институционална, така и от политико-икономическа гледна точка. Въвеждането на Копенхагенските критерии, които изискват държавите кандидатки да имат демократични политически институции, работеща пазарна икономика и да могат да изпълнят задълженията, свързани с членството, не се оказа достатъчно, за да се предотврати възникването на проблеми в тези области. Спазването на критериите преди присъединяването не гарантира, че в бъдеще държавите членки ще отговарят на тези стандарти, и историята доказва това. Унгария и Полша се считаха за най-напредналите държави кандидатки по време на предприсъединителния период, но след това отбелязаха отстъпление от демокрацията, ограничаване на човешките права и ерозия на правовата държава. Корупцията и неефективната съдебна система остават сериозни предизвикателства в България и Румъния.

Опитът от предходните разширявания показа, че голямата „притегателна сила“ на ЕС и силната асиметрия на властта не гарантират истински реформи и придържане към основните ценности на Съюза. Ето защо през 2020 г. ЕС представи нова методология за разширяването, която имаше за цел да направи процеса по-надежден, ефективен, предвидим и подлежащ на политическо управление. Преговорите са разделени на шест тематични клъстера и 31 преговорни глави. Преговорите по всеки клъстер започват едва след като страната кандидатка е изпълнила определени критерии, а тези по основните принципи започват първи и приключват последни. Въпреки че тази методология предлага по-ясни условия и прозрачност, в крайна сметка ЕС определя какво се счита за „успех“ или „напредък“, не без оглед на специфичния геополитически контекст.

Към настоящия момент девет държави са кандидатки за членство в ЕС: Албания, Босна и Херцеговина, Грузия, Молдова, Сърбия, Северна Македония, Турция и Украйна. Всяка една от тях се намира в различен етап на присъединителния процес. В доклада за разширяването за 2025 г. на Европейската комисия се посочва, че през годината е постигнат значителен напредък и се отличават Албания и Черна гора като най-напредналите държави в процеса на присъединяване, следвани от Украйна и Молдова, които също отбелязват положителен напредък, докато перспективите за членство на Сърбия, Северна Македония, Босна и Херцеговина и особено Грузия, която замрази преговорите за членство в края на 2024 г., не изглеждат големи. В доклада се казва, че Черна гора и Албания могат да приключат преговорите за присъединяване съответно до края на 2026 г. и през 2027 г., а Украйна и Молдова до 2028 г. Комисията счита Грузия за страна кандидатка само на думи, а преговорите с Турция са в застой от 2018 г.

Държавите в застой

През 2025 г. Босна и Херцеговина претърпя най-голямата си следвоенна криза заради политическото напрежение в Република Сръбска, което подкопа напредъка ѝ по пътя към ЕС. То е предизвикано от сепаратистката политика на проруския бивш президент Милорад Додик, осъден да не заема публични длъжности в продължение на 6 години, което не му попречи да запази контрола си чрез своето прокси Синиша Каран, избран на поста неотдавна.

Ситуацията в Сърбия също е трудна поради поляризацията в сръбското общество и продължаващите протести, започнали след падането на бетонния навес на ЖП гарата в Нови Сад, при което загинаха 16 души. Трагедията повдигна много въпроси относно липсата на отчетност и корупцията на режима на президента Александър Вучич. Прекомерната сила срещу протестиращите, натискът върху гражданското общество и ограничаването на свободата на словото противоречат на основните ценности на ЕС. Ниската съгласуваност на Сърбия с общата външна политика и политиката на сигурност на ЕС също е тревожна. Управляващите в Белград продължават да поддържат силни връзки с Китай и Русия и отказват да наложат санкции на Москва заради инвазията ѝ в Украйна. Освен това сръбските власти продължават да се опитват да дестабилизират съседите си, включително БиХ и Черна гора, по пътя им към ЕС, създавайки спорове за идентичността с помощта на Сръбската православна църква като политически инструмент. Подгорица се намира в тежка ситуация поради очевидните опити на просръбските елементи на политическата сцена през последните месеци да я отклонят от поетия курс. Такъв е случаят с Демократичната народна партия, оглавявана от проруския и просръбски политик Милан Кнежевич, която реши да напусне управляващата коалиция в момент, когато се очаква страната да затвори поредна глава от преговорите.

ЕК отбелязва, че Северна Македония продължава да работи по необходимите реформи и привеждането на законодателството си в съответствие с европейските стандарти. В доклада обаче се посочва, че страната следва да засили усилията си за спазване на принципите на правовата държава, като гарантира независимостта на съдебната система и борбата срещу корупцията. Освен това Комисията изрично подчертава, че Северна Македония „трябва да приеме необходимите конституционни реформи с оглед включването в Конституцията на гражданите, които живеят в границите на държавата и са част от други народи, като например българите, както е посочено в заключенията на Съвета от юли 2022 г., които страната се ангажира да започне и да постигне“.

Такава е позицията и на докладчика на Европейския парламент Томас Вайц, изразена в докладите му за 2023, 2024 и 2025 г.

Всякакви опити на управниците в Скопие да заобикалят или да обвиняват чужди държави за неизпълнението на поетите от тях самите задължения по пътя към ЕС могат само да забавят и дори да предотвратят европейското бъдеще на страната, която няма да получи „план Б“, както се изрази председателят на Европейския съвет Антонио Коща.

В деня на представянето на доклада председателят на ЕК Урсула фон дер Лайен заяви, че разширяването на ЕС не е просто желателно, а необходимост. Тя посочи, че Съюзът е по-решен от всякога да превърне разширяването в реалност, подчертавайки, че „по-голям съюз означава по-силна и по-влиятелна Европа на световната сцена“. Фон дер Лайен обаче настоя, че разширяването е процес, основан на заслуги. Тя определи присъединяването към ЕС като „уникална възможност“ и „обещание за мир, просперитет и солидарност“. „С подходящи реформи и силна политическа воля нашите партньори могат да се възползват от тази възможност“, каза председателят на Комисията.

От своя страна върховният представител на ЕС по въпросите на външните работи и политиката на сигурност Кая Калас отбеляза, че „процесът на разширяване днес напредва по-бързо, отколкото през последните 15 години“. Тя подчерта, че в бързо променящия се геополитически пейзаж Европа е все по-застрашена, а разширяването е инвестиция в стабилна Европа. „Възможността за разширяване е широко отворена и ние трябва да се възползваме от нея сега. Присъединяването на нови страни към ЕС до 2030 г. е реалистична цел“, заключи Калас.

В момента въпросът за сигурността е на първо място в дневния ред не само на институциите на ЕС, но и на всички държави. Блокът много добре осъзнава, че този прозорец трябва да бъде използван, защото в противен случай рискува сигурността, стабилността и ролята си на глобален играч. Въпреки това европейските политици са наясно, че всяко бъдещо разширяване на Съюза трябва да допринесе за неговото укрепване. Ето защо въпросът за приемането на нови държави не е толкова прост. Ако към ЕС се присъединят страни, които не приемат и насърчават основните ценности и цели на блока, ефектът ще бъде обратен, дестабилизиране и потенциално блокиране на работата на европейските институции. Процесът на вземане на решения вече е затруднен от държави членки, които се противопоставят и пречат на реализирането на ключови политики. Ако ЕС направи тази грешка, тя може да се окаже пагубна. Няма преки пътища. Само държави, които извършат необходимите реформи, особено в областта на правовата държава, демократичните институции и основните права и свободи, могат да станат пълноправни членове. Дали това ще се осъществи до 2030 г. е трудно да се прогнозира, но както казва еврокомисарят по разширяването Марта Кос: „Обединеният континент е най-силният отговор на онези, които се опитват да разделят и дестабилизират Европа“. Тя е категорична, че следващото поколение договори за присъединяване трябва да съдържа силни механизми срещу „троянски коне“ и отстъпление от върховенството на закона. | БГНЕС