Резултатите от изборите във Великобритания и социологическите проучвания в Германия и Франция показват нарастващо отдръпване от центристките партии.
Кийр Стармър, подобно на Джо Байдън, искаше да възстанови онова, което левият център възприема като нормалност в политиката след години на сътресения. Както и Байдън, изпадналият в затруднение британски премиер откри, че политическата нормалност е изчезнала безвъзвратно.
Когато през 2016 г. крехко мнозинство от британците се противопостави на лидерите на трите основни партии и гласува за напускане на Европейския съюз, една от най-старите парламентарни демокрации в света навлезе в нова епоха на разрушителен популизъм. Докато през „Даунинг стрийт“ се сменяха поредица консервативни премиери, общественото мнение постепенно се обърна срещу Брекзит. Все по-големи мнозинства заявяваха пред социолозите, че излизането от ЕС е било грешка.
Осем бурни години след референдума за Брекзит Лейбъристката партия на Стармър спечели внушително парламентарно мнозинство с обещание да сложи край на „отчаяната епоха на жестове и евтини трикове“. „Великобритания има нужда от стабилност, а не от още хаос“, заяви лидерът на лейбъристите при старта на победоносната си кампания през 2024 г.
По-малко от две години по-късно избирателите все още не харесват Брекзит, но вече са уморени и от стабилността на Стармър. Миналата седмица местните избори се доближиха максимално до това, което невъзмутимите британци биха нарекли революционно послание. Лейбъристите загубиха близо 1500 места в местните съвети и контрола над 38 общини. Консерваторите също изгубиха стотици места. Партията „Реформирай Обединеното кралство“ на Найджъл Фараж изпревари както лейбъристите, така и торите и спечели над 1400 нови мандата. Лейбъристите загубиха подкрепа и вляво, след като досега маргиналната Зелена партия спечели стотици места с остро антиизраелско послание. В същото време партията губи позиции и вдясно заради „Реформирай Обединеното кралство“.
Новините от Уелс бяха още по-тежки. Лейбъристите доминират уелската политика от век, но сега се сринаха до трето място след „Реформирай Обединеното кралство“ и пропартията за независимост „Плайд Къмри“.
Резултатът е, че някога стабилната британска двупартийна система се разпада в многопартийна надпревара, в която центристките формации вече не са непременно най-големите или най-влиятелните сили. Ако това бяха парламентарни избори, щеше да се стигне до т.нар. „висящ парламент“, при който нито една партия няма мнозинство. Партията на Фараж би разполагала с най-много места.
Великобритания не е изключение. Политици от статуквото и бюрократи в ЕС може и да празнуват победата на Петер Мадяр срещу Виктор Орбан в Унгария, но почвата се разклаща и под краката на центристките лидери в Германия и Франция. След година на власт Фридрих Мерц има най-ниския рейтинг на одобрение от всички германски канцлери в съвременната история. Последните проучвания във Франция показват, че едва около 20% от избирателите имат доверие на президента Еманюел Макрон.
Новата посока в политиката изглежда по-слабо обвързана с традиционното разделение между ляво и дясно и много повече с антисистемните и идентичностните политики. Много бели британски избиратели бяха мотивирани от антимигрантски настроения да гласуват вдясно, докато политиката на идентичността подтикна немалко мюсюлмански избиратели да подкрепят представители на собствените си общности.
Новата политика невинаги е свързана с добро управление. Дори когато, както в САЩ и Великобритания, популистките вълни водят до хаотични сътресения, избирателите не изглеждат склонни да копнеят за връщане към „технократската компетентност“, която и левият, и десният център твърдят, че предлагат. Байдън обеща да възстанови стабилността след четирите бурни години на Доналд Тръмп и пандемията от COVID-19. Четири години по-късно избирателите върнаха Тръмп в Белия дом и изпратиха демократите в политическа изолация.
За мнозина това може да е тревожно, но не бива да е изненадващо. Популизмът е свързан със самоуправление. Не само в постколониалните държави хората предпочитат да бъдат управлявани от лидери, които споделят техните ценности, култура и икономически интереси, дори ако стилът им на управление е по-малко изтънчен и професионален.
От гледна точка на външната политика това е лоша новина. Светът става все по-опасен, а лидерите на демократичните държави трябва да работят заедно. Това е трудно, когато политиците навсякъде са принудени агресивно да играят пред собствената публика, за да оцелеят политически.
Тръмп дължи голяма част от успеха си на лозунга „Америка на първо място“ и на способността си да осмива съюзниците на САЩ. Това му носи дивиденти у дома, но прави него и страната, която ръководи, все по-непопулярни в чужбина. Най-бързият начин чуждестранните лидери да подобрят спадащите си рейтинги е да се дистанцират от американския президент. Съпротивата срещу Тръмп се превърна в обединяваща сила в страните от НАТО, от Дания до Испания. Това прави политически по-скъпо за съюзниците да подкрепят американските инициативи в Близкия изток и извън него.
Посланието на британските избиратели към света е отрезвяващо. Независимо дали Брекзит е бил погрешен проект още от самото начало или просто е бил лошо реализиран, той задълбочи много от икономическите и социалните проблеми на Великобритания. Резултатът обаче не е смирено завръщане към експертите, които обществото отхвърли през 2016 г. Напротив, наблюдава се все по-силен апетит към нови и вероятно още по-радикални и разрушителни форми на политическо действие.
Историята става все по-интересна с всеки изминал ден. | БГНЕС
