1.
В дописката ми „Второто „Аз“ на Великият Случайник“/31 октомври
стана дума за една прелюбопитна случка.
На коалиционен съвет, веднага след съставянето на кабинета му, ПростоКиро съобщил на партньорите си:
„Когато говоря аз, все едно говори Лена Бориславова.
И обратното, още по-важно: Когато говори Лена, все едно говоря аз.
Тя е моето второ „аз“.
Всичко е ясно, не е нужно нищо повече, за да сме сигурни, че момчето разполага с една специална лудост.
Тя не се е зародила, след като го нахендриха в премиерското кресло. Очевидно си е с него от доста време, вероятно е диктувала много от решенията му - и затова, дори да са крайно нелогични или направо опасни, той ги вижда като напълно приемливи.
Такъв човек практически съществува в един паралелен свят, доста различен от реалния.
Ето, с няколко думи произвежда новата Людмила Живкова – и докато истинската беше само принцесата, която си чакаше реда, за да наследи Първия човек, тази на Кирчо е извисена направо до неговото „второ аз“
Не се смейте, работата е сериозна: както се възпроизвежда посредством едно несретно момиче, толкова спонтанно утре той може да се провиди всякакъв.
Всякакъв.
В миналото някои крупни политици допускаха близо до себе си известни писатели/творци, дори живееха известно време насаме с тях – сещам се, дано не бъркам, че Чърчил се е „разкривал“ доста време пред Съмърсет Моам, Кастро се довери на Маркес – за един кратък портрет, също и на Оливър Стоун.
Аз пък бих искал да се скрия в някой долап в премиерския кабинет, докато Кирчо и тайфата му лапат любимата си пица – каквото видиш от долапа, отива направо като препоръчано писмо до Историята.
Но сега, доста по-отстранено, трябва да гадаем, какви са причините
за раздвояването на кирчовото „аз“.
Наднича ли отзад и нещо друго – понеже в българските ни работи, обикновено сакати, винаги се тътрузи и още нещо, още по-сакато.
Накрая -нищо не е такова, каквото изглежда – този лаф стана масово популярен от „Туин Пийкс“.
Така де, нищо не е такова, каквото изглежда – гледаш го нищо и никакъв пицоядец, курсант от Харвардския супермаркет, обаче може да те защипе с „второто си аз“ – сякаш не е пришълец от канадския пущинак, ами той пък е „второто аз“ на самия Клавдий, онзи.
Всичко му е позволено, че и повече от всичко.
Само си представете, как са се чувствали партньорите му – те го правят премиер, а той гледа на тях, сякаш са някакви буболечки.
Корнелия скоро няма да забрави този кошмар, Тошко Йорданов сигурно си е счупил под масата и двата средни пръста.
А Христо Болшевишки е готов да бъде и седмото „аз“ на всеки, стига да му подхвърлят мъничко власт – за да има достъп до телевизиите и да каканиже едни и същи глупости за някаква „съдебна реформа“.
Впрочем, колкото и да е спекулативна, тя е билета му към подаянията на „Америка за България“. Направо ми е жал за американците, много са наивни тия клетници – дори не си представят, че, когато открито плащат на български министри и политици, ги подтикват да извършват неща, които едва ли щяха да бъдат толерирани от българските закони, ако те се спазваха както трябва.
Шеф на българска партия и секретарката му, накъдрена като министър на правосъдието, се стараят да пригодят българското правосъдие към поръчките на чужда държава – и за това им плащат.
Да поясня, понеже не е изключено да има и неколцина тъпаци между читателите на този текст.
Просто е: само си представете, че руска фондация плаща на Хр. Иванов и правосъдната министърка, за да рият с копита из българското правосъдие. Досега да са ги обесили сто пъти.
Нищо не е само такова, каквото изглежда.
Вежди стана шеф на Парламента – но предишния ден, когато отказа с една прочувствена реч, всички му станаха на крака, включително и американските грантаджии.
А той бе единственият, който протестира срещу забраната руската посланичка Митрофанова да присъства на откриването на 48-ото Събрание – единственият!
Така де – нашите политикани толкова са изпосталели, че дори една „конспирация“ не могат да съчинят от този факт.
А Соня Колтуклиева здраво наруга „второто аз“ на ПростоКирчо: съобщи на Лена Бориславова, че вече не е това, което си е мислела, че е. Така й каза: „Драга Лена, ти вече си никоя!“
Проблемът обаче е друг: въпросната особа винаги е била никоя.
Както и самият Кирчо Мюнхаузена, а и повечето от кирчовците са от същата категория.
Те спокойно могат да носят по едно тенекиено медальонче с надпис „БП“.
„БП“ означава без порода – така кръщават клетите улични кучета, които имат късмета да бъдат прибрани в някой приют.
И хайде, кажете ми сега, толкова ли се идиотизирахме, та сме склонни да прибираме всяка безпородна човешка твар – и дори да я накичим с важен държавен пост?
В що за приют се превърна клетата ни България?
Налуден приют за никаквици.
Иначе умни хора дрънкат от сутрин до вечер за избори, правителства и енергийни кризи – и все заобикалят черните въпроси, например:
Защо сме рай за никаквици?
Защо сме готови да приютим всеки очевиден идиот?
Защо равнодушно гледаме как се самовъзпроизвеждат никаквиците?
Защо вече изобщо не си задаваме въпроса – в какво се превръща една държава, управлявана от никаквици?
За кого е изгодно това?
Възможно ли е вече да бъде събуден Народа, за да не потъва толкова лекомислено в лъжите на поредната банда никаквици?
Защо не говорим за това, че Народа отдавна се е превърнал в някакъв удобен материал за никаквиците, в тяхна безволева мръвка?
Кога ще свърши това чудо – когато изрежат на челата на всички ни двете букви „БП“, тогава ли?
Народ Без Порода.
***
2.
ПАМЕТ ЗА "ВСЯКА НЕДЕЛЯ"
ЮЛИАН ВУЧКОВ: „ВСЯКА НЕДЕЛЯ“ БЕШЕ
ПОЛЕ НА ИНТЕЛЕКТУАЛНИТЕ СРАЖЕНИЯ
Юлиан Вучков е български публицист, театрален, литературен и телевизионен критик. Доктор на науките. Създател, коментатор и водещ на редица телевизионни предавания в различни ТВ програми – телевизия 2001, СКАТ, ТВ2, ББТ, Нова телевизия, Канал3, Евроком и др. Автор е на около 150 публикации в печата и на повече от 20 книги в областта на художествената култура, българската и световната драматургия. Най-известните от тях са: „Българската драматургия 1944 – 1979” (1981) и „Българската драматургия 1878 – 1944” (1983), „Кратка история на световната драматургия” (1998). Има около 150 участия в телевизионни предавания и 50 участия в предавания на Българското национално радио. Почетен професор на Университета по библиотекознание и информационни технологии и на УНСС.
***
„Истината е, че Кеворк искаше от единичното да извлече общото.
Няма никакво съмнение, че Кеворк като водещ и организатор на телевизионни предавания, като създател на програмата „Всяка неделя” и преди това на „Информационен дневник” е явление, даже бих казал и епоха в Българската телевизия. Убеден съм, че ако знаеше блестящо един западен език, щеше да прави много силно впечатление не само на Изток, а и на Запад.
Той е наистина, както обичат да казват хората, феномен, капия, чешит, ексцентрик, нещо, което се набива на очи от пръв поглед. Нищо да не прави, пак се откроява − с мълчанието си, с гримасите си, с неволните си реакции, неосъзнати от самия него. Той прави впечатление.
Той е човек, който притежава абсолютно всички качества на добрия водещ. Няма нещо, което да не притежава. Той има светкавични рефлекси, безотказно чувство за хумор, контактност, конкретен подход към партньора, когато желае да бъде конкретен.
Минусът при него е този, че на моменти зависеше от своите настроения. Той е максимално пристрастен водещ. Той е човек, който трудно може да си скрие отношението към обсъжданите обекти, а и няма желание да го скрие. И дори да се опита − не може. Личи му във всичко − в израза на лицето, в начина на задаване на въпросите.
Кеворк се държеше с нас така, че ни създаваше чувството, че се явяваме на един изпит. Изпит, но не на оставачи, не на пропаднали ученици, а за получаване на по-висока титла в професията ни. Нещо като явяване на конкурс. Оттук идва и напрежението на очакването. Телевизията е драматургия. Няма значение какво е предаването. Няма ли драматургия, няма и телевизия. Кеворк много рано разбра това и той правеше драматургия.
Канеше обикновено хора, които са му приятели. Но седне ли на масата, вече приятелството го няма. Казваше − приятели сме, затова те каня, но ако се изложиш в момента, това си е твой проблем. Значи не си се подготвил, значи не си вътре в темата, значи не умееш да импровизираш. В такива случаи не беше милостив.
Чрез Кеворк за пръв път разбрах, че бъдещето на телевизията е в предаванията на живо, а не в предварително заснетите.
Пак ще се повторя − Кеворкян е ненадминат до ден днешен като водещ. И сега има трима – четирима, които са добри, но не са на неговото равнище.
Помня разговорите му, в които диалозите се превръщаха в един истински театър, в един спектакъл. Това беше един фойерверк от взривове, прозрения, наблюдения, гледни точки. Когато Кеворк обича и високо цени някого, той умее да му създаде един неповторим телевизионен уют.
„Всяка неделя” бе един прозорец към света. Нямаше нито една важна, значима тема, която Кеворк да е заобикалял. За мен това беше една стопроцентова панорама − целия спектър на живота, с всичките му цветове, плюсове и минуси. Това не само привличаше, а и преобръщаше духовете.
Кеворк не влезе плахо, по терлици в телевизията, той го направи категорично. Почна едва ли не от върха. От самото начало съумя да взриви аудиторията. Той е човек, който обича риска, лотарията, хазарта, в преносния смисъл на думата.
„Всяка неделя” беше и поле на интелектуалните сражения. Сражения на възгледи, на различни начини на мислене. Колкото и да е имало надзор отгоре, трябва да сме идиоти или крайно субективни, за да подценим голямата роля, която това предаване играеше за развитието на мисленето.
Кеворк показа, когато стана началник, че може да надмогне всичките си лични пристрастия и да бъде обективен. При Писарев той стана шеф на програмата. Кеворкян никак не обичаше Бригита Чолакова. Тя е опитен човек, но страда от прекалена опитност. Имаше нещо заучено в нейното представяне, суетността ѝ много излизаше на преден план. Но когато Кеворкян стана шеф, той удължи срока на работа на Бригита Чолакова, въпреки че много хора я погнаха и искаха моментално да я пенсионират. Кеворкян тогава каза, че независимо дали му е по вкуса или не, тя е професионалист и човек с опит. С такива хора трябва да се разделяме с нужното уважение и деликатно, а не така брутално и варварски.
Нямам думи, какво представляваше Кеворкян зад кулисите. Всичко трепереше, всички удряха токове и козируваха. Той беше вечно недоволен от всички − и от режисьори, и от оператори по време на излъчването. Това поддържаше хората в напрежение и ги караше да си гледат работата. На българина ако не му вземеш страха, той почва да си гледа формално работата. Кеворк беше направо бесен по време на предаването. След като свърши програмата обаче, той сменяше цялата тая беснотия с усмивка и казваше, че всичко е минало прекрасно. Неговата острота всъщност е и тактика…”.
***
Кеворк Кеворкян
