Ако птиците замлъкнат, кой ще дава рано сутрин тон на небесния хор: ла-а-а, сол, ми, до - още незазорило и започва утринната служба, понеже е казано " Всякое дихание да хвали Господа!". Птиците ни изпреварват и тук, изпреварват ни още от Сътворението, от тях, впрочем, сме научили песента, нашите първи учители по пеене, на които винаги сме искали да приличаме и които поетите така често споменават в стиховете си. Ако не са славеите, тия ненадминати солисти на нощните и утринните бдения, кой тогава ще взима горно „до“ преди изгрев слънце, кой ще слави Господа до премала от ранни зори, не случайно носят името славеи, нали. След това храмовете отварят врати, за да може и човекът да поднесе, в песен и слово, своето величание пред Небесния наш Отец.
И ето че когато песента стане смисъл на съществуването, когато стане наше дихание, сърцата вече изнемогват от любов - нали от пълно сърце глаголи устата, и пее - то се подразбира. Тогава се раждат славеи в човешка плът, те вече наполовина са птици небесни. И когато ги слушаме, иска ни се да полетим с тях.
Тази вечер в Зала " България" могат да се чуят едни такива - човеци ли, небесни птици ли, това ще кажете вие - хористите на маестро Валентин Бобевски на неговия юбилеен концерт с вход свободен /кога птиците са пели срещу закупен билет?/.
"Изкуство заради изкуството" в случая е terra incognita, те пеят Господу - който иска, да заповяда и се наслади с насладата от съвършенството, с възторга от висотата на голямото изкуство.
Повече от половин век, когато академик Валентин Бобевски – е, тогава той още не бе носител на това почетно звание, но то не е качество на личността и таланта, а само закономерното признание – та много и преди десетките награди, май се пада повече от една за всяка изминала година, той застана пред нас, едни провинциални момичета и момчета, и с диригентска палка в ръка ни посочи Небесното! О, колко хубаво било там! „Кап, кап, кап – кап!, топъл дъждец заваля изведнъж“, или снежинките, които „падат на бели вълни“ и „бързо земята покриват“. Да, как прекрасно е всичко, прекрасно! И притихналата нощ, и ясният месец, който светлей в приспивната песен на Брамс, до църковния шедьовър на Моцарт “Ave verum corpus” – какво вълшебство ни е разкрил нашият маестро, недостъпно за много от днешните деца.
И ето, вече 50 и повече години оттогава не спира, не стихва многогласното хваление на хармонията и красотата под палката на любимия диригент, обиколил света на крилете на музиката със своите хористи, събрал толкова много отличия, които трудно се вместват в рамките на един обикновен човешки живот, изпълнил Господнята заръка, указана в притчата за талантите, да умножи и преумножи даденото му свише.
Но какво са пет десетилетия, ако времето се е превърнало в безкраен празник? Колко време е това, колко – измерено на кантара на човешкия живот и на човешката памет?
Различно, ако говорим за някого, когото е нямало с какво да запомним и времето е натрупало над него купища вехтории като в бунище, в което не ни се ще да се ровим.
Половин век, обаче, също така е време, което е спряло да тече от мига, в който съдбата ни е срещнала с учител, учител с главна буква, за да го различим от другите, останали в дребния шрифт под черта. Над такива времето няма власт, сбъдвайки сякаш фаустовското желание мигът да спре в своята красота и изключителност. Те са подвластни единствено на Небесния Учител, явявайки се тук Негови пратеници.
Независимо накъде криволичат сетне житейските ни пътеки, този учител се оказва винаги на пътя ни, стои непоклатно там и нищо не може да го отмести, рано или късно си даваме сметка, че това е бил пътят към сърцето ни, пътят, по който ни е водил към неземното, към духовното.
Ето защо не би било уместно да се твърди, че всичко това се е случило отдавна, преди половин век. Ще трябва да уточним, че по-скоро се случи вчера. Вчера в малкия град на завоя на р.Дунав, пристигна младият харизматичен хоров диригент Валетнин Бобевски, заедно със своята спътница в живота, прекрасната Лили Бобевска, излязла сякаш от платно на Владимир Димитров-Майстора. Репетициите в Епархийското училище, тогавашния Окръжен пионерски дом, бяха чакана радост, на репетиция се идваше с научена партия и с ученическия бележник за проверка, от родителите можеше и да си скриеш бележника, но не и от другаря Бобевски, който не признаваше оценка, по-ниска от отличен 6.
Следва първо място на I. Републикански фестивал на детските хорове, участие в IX. Младежки Световен фестивал в София, концерт в Братислава, почивка на Татрите, почивка в пионерси лагер в Кранево, срещи с Христо Недялко (царство му Небесно) и неговите хористи от Детски радиохор, грамофонна плоча от „Балкантон“. Нямаше събитие в града без участието на Детския хор, пространството пред Художествената галерия и Театъра, пред тогавашия Профсъюзен дом, бяха нашите сцени на открито в градския парк.
Сякаш беше вчера, а всъщност продължава и днес, понеже остават незаличими ония години на среща с високото изкуство, среща с музиката – златното ключе, което отключва в детското съзнание вратите на един приказен свят, където съществуваш, докато си жив.
Сега всяко дете има смартфон и лаптоп, но няма песен, няма я радостта от песента, онази радост от срещата с големия учител. Няма го онова време, когато всяко школо имаше свой ученически хор, а в гимназиите даже и оркестър, когато всяко дете скрибуцаше на половин или на ¾ цигулка или разтягаше акордеон.
Министрите на културата по това време да дадат отговор защо замлъкнаха птиците, къде отиде песента, и да я върнат на децата.
Там, където птиците не пеят, неминуемо следват кошмарите на престъпността, накрая и кошмарът на войната, тогава в небето „пеят“ железни птици и стоварват своя дисонансен грохот над земята, а пойните птици политат не към небето, а падат покосени.
Вероучението, музиката, литературата, рисуването – класическото образование и просвета, това са истинските иновации, нужни на поколенията. Преди покрива – основите! Къща със здрави основи не може да бъде разрушена от никакъв политически или социален трус. В нашия дом, в нашата България трябва да се върне славата на песента. Да изградиш певчески хор или оркестър е все едно да изградиш образец на съвършено общество, в него всички са не просто сплотени, а споени от единомислието помежду си, проникнати от една цел и от едно чувство. Аплодисментите идат после. Министрите на културата от всички периоди на прехода са длъжни сега пред народа си, пред святая святих на живота, пред мира и изкуството, заедно със всички творчески съюзи, длъжни са да спрат безумните планове на обезумели политици за участие на България във войната в Украйна, било с оръжие, било с жива сила.
Юбилейният концерт на маестро Бобевски е тъкмо такъв отпор срещу унищожението на бомбите и ракетите, то е възхвала на мира, без който няма живот, няма песен и птици, които да пеят.
В нашето детство имахме щастието да срещнем на пътя си този учител, Божи пратеник на красотата и хармонията в човешките отношения, може да се каже един истински съвременен апостол. И където да се озовава, виждаме как продължава да гради тези певчески образци, мостра на истинското общество, каквото то е призвано да бъде. „Красотата ще спаси света!“, както ни е завещал Достоевски, а красотата е другото име на съвършената евангелска любов. Поклон пред вестителя на красота, пред този, на когото е отсъдена спасителна мисия да твори певци и човеци, граждани на Небесния град, жители на Небесното царство.
Галина Паскалева
