Дойдеха ли ми гости вкъщи, веднага отварях пред тях крилата на библиотеката. Едно, две, три, седем, осем – отварях аз крилата на библиотеката, пълни и препълнени с книги.
– Над хиляда са! – Казвах с гордост и присъстващите на това книжно представление се смайваха или трябваше да се смаят.
Баща ми купуваше книги без спиране и носеше нови и миришещи на лепило същества почти всяка седмица. Бяха ми станали нещо като братя и сестри тези създания с корици. Голямо фукане се фуках с тях и голямо четене падаше на нарастващите томове грамади.
Няма да изброявам книги, поредици, автори и издания, защото ще ми се откъсне ръката, а аз пиша все още на ръка.
Книги колкото щеш – до тавана чак, но си нямах автограф – нито един автограф нямах. Това не правеше впечатление на никого, защото кой по онова време в Ловеч е събирал автографи по книги, но на мен ми действаше потискащо.
Вече пишех гениалните си стихотворения ту за разбити сърца и самотни лодки, ту за героизма на славните ни прадеди, като подражавах на Иван-Вазовата Епопея едно към едно. Докарвах го и на сантименталност, и на патос, и на съседни рими.
Такъв талант в литературата, а без нито един автограф. Излагах се пред гостите и главно пред момичетата.
Баща ми носеше книги от всякакво естество, но поезията беше оставена на мен. За двайсет и пет стотинки или най-много за левче се сдобивах с различни лирически издания, особено с първите книги на авторите. Библиотека „Смяна“ на издателство „Народна младеж“, тънките първи книжици от дебютантите на варненското и пловдивското издателство – четях ги от сутрин до вечер.
Безкритично и с божествено страхопочитание ги гледах – едни тънки такива, невзрачни, а ми изглеждат по-ценни от луксозни издания на класици.
Освен първи стихосбирки купувах и всички други с поезия – всички до една.
Накрая обаче не издържах и си написах сам автограф върху една от тях. Стихосбирката беше на Д.Д. (не е Дамян Дамянов, жена е). Стиховете на поетесата ми се сториха много дълги и сериозни и изглежда не съм могъл повече да живея без личен надпис върху началната страница. Отворих книжката – тя беше една такава четвъртита – и с невъзможно грозен, но все пак четлив почерк написах: „На Николай, за добър и хубав спомен и за прекрасните му стихове“. Подписът се състоеше само от малкото име на авторката – по-интимно беше.
Излъгах с този автограф и веднага се почувствах по-добре. Олекна ми, че вече имам книга, която ми говори лично и се обръща към мен по име. Тутакси започнах да показвам автографа на мало и голямо и чудното е, че никой не ме попита откъде я познавам тази Д.Д. и къде е била тази наша велика среща. Написаното от жив автор върху книга ги стряскаше.
Откъде съм се сетил да напиша „за добър и хубав спомен“, не знам, но втората част на автографа и споменаването на прекрасната ми поезия си бяха чиста измишльотина и манипулация. Направо съм искал да кажа – вижте ме с кого се познавам и колко ме ценят пишещите братя. А това, че подписът беше от жена, придаваше допълнителна любовност на фалшификата. Написах си фалшиф автограф и не ми мигна окото.
Знам, че има много четящи хора, за които книгите са икони – имам предвид като книжни тела. Аз обаче съм иконоборец. Ако правоверните книгообожатели не дават и прашинка да падне по книгите, не подгъват листчета, не смеят да ги пипнат, аз точно обратното – подчертавам, драскам, даже рисувам човечета понякога. И по всякакъв начин изразявам отношението си към написаното. Чета и разговарям с книгата, сърдя ѝ се, насърчавам я, хваля я, „украсявам“ я.
Баща ми, милият, по едно време, като остаря и спря да се хвали толкова с пушките и с пищовите си, и той почна да развява книги пред очите на приятелите си. Хвалеше се вече с истински автографи, но мои. Могъл е да понесе тази несправедливост само до едно време – веднъж установих, че е повторил подвига ми и си е самопосветил книга.
Татко много се гордееше, че е служил войник с Ц.С. (не е Стефан Цанев наобратно). Вадеше някаква снимка от онова време на войници с кепета, сочеше ту себе си, ту Ц.С., докато един ден стихосбирката на поета национален любимец цъфна с надпис: „На Милчо, за голямото ни и старо приятелство, от все сърце“. И следваше неразбираем подпис.
В къщата ни имаше стотици автографи, сто процента автентични, но той си самонадписал автограф от Ц.С. и като го даваха човека по телевизията, баща ми се разплакваше от умиление и ставаше да търси книгата.
После баща ми взе да надписва книги на хора от семейството: „На Марчето от Милчо. Панаирът в Ябланица – 1991“, „На милата ми внучка Мария от дядко и бабка“, „На името ми Мила от дядко Милчо“ и така нататък.
Изписа моят баща така стотици книги: „1993 година – живеем в Голяма Брестница, имаме седем овце“, „1995, Гложене, Милчо Соколов – докараха ни дърва, букови, осем кубика“, „Нова година, 2002, голям сняг“, „2005 – получих инфаркт. Оправих се. Кръвното ми играе като лудо“, „2010 – трудно карам колата. Щяхме да се блъснем в Рибарица“. И все такива писания.
Много му се чудех, даже му се ядосвах на баща си, но пък и се удивлявах, защото пишеше точно такива неща по книгите. Хем ги чете, а той четеше непрекъснато, хем записва по тях работи, дето нямат никакво отношение към съдържанието на книгите. Четеш за едно, а животът ти е друг.
Преди десетина дена барселонската ни дъщеря Мила по скайпа помоли да ѝ покажем няколко такива негови писания по книги.
– Дайте да видя някоя книга с написано нещо от дядо.
Показахме.
– Така се свързва с нас от там. Това е искал да направи тогава, докато е пишел. Да има как да се свърже. – И взе да си бърше очите, и скайпът се скъса.
А софийската ни дъщеря Мария съвсем романтично по същия повод заяви:
– Целувка за бъдещето е оставил.
Според мен е прекалено поетично, но звучи хубаво.
Сигурно е така – четем и пишем по книгите, защото искаме да държим връзка един с друг. Не толкова с автора, а един с друг. И с живота си. Поне в нашето семейство е така и досега.
А измислените автографи са от желание да се фукаме и представяме. Това също ни е родова черта.
P.S. Всичките си книги с лични автографи – стотици и стотици на брой, подарих преди няколко години на библиотеката в училището, където трийсет години бях учител по български език и литература. Автографите са истински, гаранция!
Николай Милчев
