БЪГЪТ В СИСТЕМАТА

Аз съм националистка и никога не съм крила своята неприязън към циганите. По обективни причини, известни на всички. Има ли смисъл да обяснявам защо, като всеки читав българин знае ЗАЩО циганите НЕ МОГАТ да бъдат харесвани, одобрявани и приемани. Без значение от милионите за "ромските включвания" и толерантност.

Това е като онзи виц създаден за комунизма: Един човек разпръсквал празни, бели листовки. Спрял го милиционер. „Какво правиш?“ „Разпръсквам листовки.“„Но на тях нищо не пише.“„Е, то всичко е ясно“, – отговорил човекът.

* * *

Преди хиляди години... когато бях много млада, на около 23-24 г., веднъж се прибирах от плаж. Бях на градски басейн, за първи ден на летния сезон. Прибирах се с маршрутка към вкъщи. Малко преди да наближи спирката ми, усетих, че главата ми се замайва и натежава. Когато стигнах до спирката си и слязох, не се чувствах добре.

Пристъпих няколко крачки, НО вече знаех, че колкото и да е невероятно, ще припадна. Просто го знаех. Тялото ми натежа ужасно, вече усещах, че с усилие движа краката си. Всяка стъпка беше усилие. Тогава си помислих (звучи невероятно, да), че трябва да стигна до тревата до тротоара, за да припадна на нея, защото, ако припадна на паважа, ще си разбия главата. Наистина. Не можете дори да си представите какво усилие може да бъде всяка крачка до трева на сантиметри от теб...Знаех, че ми остава много малко време. Че времето изтича...Тялото ми просто започна да отказва. Поетапно. Мозъкът ми функционираше безотказно и крещеше предупредително: „Стигни тревата!!!! Веднага!!!! Нямаш време!!!“ Не можех повече да контролирам по никакъв начин тялото си. Мозъкът ми бе в пълна кондиция, но тялото ми не се подчиняваше на никакви команди. Все пак с огромни усилия на волята УСПЯХ.

В мига, в който стигнах до тревата, някой загаси централно тока. Буквално. Светът загасна. Потънах в пълна тишина и абсолютен мрак...Всички системи бяха изключени. От щепсела. Централно.

* * *

Събудих се от нечие присъствие. Осъзнах не много ясно, защото съзнанието ми „плуваше“, че някой или нещо държи главата ми.

Отворих бавно очи и точно като по филмите над мен светеше ослепителна светлина, жулеща ме жестоко. Слънце. А пред него нещо го закриваше. Силует. Човек. Тогава осъзнах, че силуетът ме пита нещо. Дали съм добре. Устата ми бе пресъхнала жестоко. Не можех да произнеса и звук. Като при инсулт направо. Успях да фокусирам блуждаещия си поглед...

ЛЕДЕНИЯТ УЖАС ДОЙДЕ ЕДНОВРЕМЕННО СЪС СВЕСТЯВАНЕТО, КОГАТО ОСЪЗНАХ!!!

„ЦИГАНИН!!!“ „ЦИГАНИН!!!!“

Закрещяха в мозъка ми като аларма всички сетива като за военно положение! Съзнанието ми в пълна бойна готовност се опитваше да даде отчаяни команди на тялото ми за пълна мобилизация, но то просто отказваше да се подчини. Бях като парцалена кукла. Не можех да помръдна дори и с пръст. Абсолютно безучастно. Тогава от мозъка ми като импулс дойде сигнал: „В чантата! Нож! Стигни до чантата! Веднага!!!“

Но чантата бе паднала на „светлинни години“ от тялото ми и за омаломощението, в което бях, бе абсолютно невъзможно физически да стигна до нея. Тогава... просто затворих очи. Исках отново да потъна в блажения мрак на нищото, осъзнавайки безнадеждността напълно трезво. Нямаше спасение.

Не потънах в мрака на нищото. Нещо мокро докосна устата ми. Отворих очи и... видях бутилка с вода.

Вода.

Изправи ме. Пих вода. Вода от бутилка на циганин. Оказа се, че водата няма етнос за тяло в колапс. На тялото не му пука, защото отчаяно иска ВОДА. Свестих се. Изправих се. Каза ми, че ме е видял как се свличам на тротоара. Попита ме дали искам да ме изпрати до вкъщи. Отказах. Благодарих му и вече осеферила се, стъпих на собствените си крака. Тръгнах си.

Циганин в лятната мараня ми се притече на помощ.

Не помня лицето му, надвесено над моето и закриващо слънцето, но помня постъпката му.

Ще я помня винаги...

В системата ВИНАГИ има "бъг", за да напомня, че има изключения, които да доказват, че независимо от общото, са именно това - ИЗКЛЮЧЕНИЯ.

Христина Ананиева