На няколко метра напред вече нищо не се виждаше, небето и земята се бяха слели в равна сива пелена. Косите камшици на дъжда плющяха приспивно, тракаха по стъклото и асфалтът на пътя, мокър и хлъзгав, лъщеше в разноцветни отблясъци под светлината на фаровете. Насрещните коли профучаваха сърдито край нас. А нашият автобус гълташе пътя ненаситно, неуморно, изгубен някъде по протежението му, по средата – в Румъния? Унгария? Полша? – и ме отнасяше с всяка секунда все по-далеч от родния край.
Чувствах се неуютно и някак клаустрофобски в тясното пространство между моята седалка, съседа вляво и съседа отпред. Писмото, което четях, акуратно принтирано на компютър, лежеше на коленете ми.
“Радвам се, че и ти избра най-после пътя на емиграцията – казваше то. – Поздравления! Само най-големият глупак би останал в тая мизерна страна”.
Тая мизерна страна… Замислих се; неусетно нахлуха спомени. Аз съм на пет или шест, седим заедно с баба в нашата малка кухничка. Мирише на мляко и топла попара, аз дъвча лакомо сладките залци. На прозорчето отвън гукат гълъби.
“Едва ли можеш да се сетиш за нещо добро, свързано с това тъпо, противно място – разправяше писмото. – Тая ужасна държава! В нея си влачил сив, абсурден живот, изпълнен с мъчения”.
Розовото утро нахлува през прозорчето. Птиците отдавна са се събудили и сладкият им ромол изпълва тополата отсреща. Буди се и градът. Млекарят разнася бидоните с мляко, пощальонът е пуснал писмо в пощенската ни кутия. Фурнаджията от съседската фурна слага хлябовете в пещта. Чува се шум и писък и ние с баба се споглеждаме усмихнати: съседската котка е прескочила през живия плет в двора.
“Кажи ми, кой нормален човек би останал в България? Далеч от всякаква цивилизация и модерност, сред простаци и изроди, с които не можеш и една дума по човешки да си кажеш”.
Първата учителка – ласкава и добра като мама. Първите приятели. Шумни игри на криеница и гоненица. Школската раница, натъпкана с тетрадки и книги. Първата любов и една открадната целувка. Първата клетва във вечна вярност…
“Местните аборигени не са хора. От селяндури, тъпаци и лузъри не можеш да се разминеш. В тази дупка не е имало и няма нищо, което да заслужава интерес. Нула история и култура!”
Само две улици делят нашето училище от Катедралата. Влизам плахо през черковните порти, десетки огнени очи блещукат и мигат в черковния мрак. Пипам мраморните лъвове на царския трон, въртя се под купола – и Бог Саваот ме гледа от него сурово и окуражаващо.
“Само мизерия и простащина! Тоя народ никога не е познавал цивилизацията”.
Древни крепости, обрасли с бръшлян и мъх. Български царе и светии на иконите. Славянски книги и манускрипти. Празникът на Кирил и Методий, когато пеем всички заедно школския химн.
“Сива страна, тъпа, безнадеждна. Просто едно ужасно място”.
Сини далечни планини. Жаркото южно небе над моята родина, денем кристално и чисто, нощем изпълнено с блясък и разкош, светещо от брилянти.
“Нищо добро… Където и да отидеш, каквото и да направиш – все така нищо няма да успееш и никъде няма да стигнеш. Абсолютна безнадеждност”.
Път в полето. Вървиш замечтан, със зареян поглед – докато не стигнеш до място с извор и сянка в златния зной. Тук пладнува стадо овце и овчарят, лъхащ на мляко и мащерка, дели с теб своя залък, разказва ти своя живот.
“Кошмарно население от идиоти. Само комплексари, дегенерати, дебили, нещастници…”
Влизаш в селото. Градини. Престарели баба и дядо пред своята малка къщурка. Възрастни жени в черно с тояжки в набръчканите ръце. Една от тях те спира и ти напълва раницата с плод…
“…Тарикати, мошеници, подлеци, крадци…”
Белокосият свещеник в черквата. Слуша тихо твоята изповед и те милва по главата: “Не прави повече така, чедо”.
“Мръсотия, тъпотия, мрак – всичко потиска и депресира. Мислиш само как да избягаш оттам”.
Гнездо на щъркели върху черковната камбанария. Весела многогласа врява на врабчетата, детски звънливи гласове и смях…
“Грозна, затънала в абсурда страна!”
…И след внезапния летен порой – седмоцветна Божия дъга над хоризонта, празнично красива и смееща се, блещукаща с елмази и рубини!…
“С една дума, този народ не е постигнал нищо, не става за нищо и трябва да се учи от другите как да живее и какво да прави”.
Погледнах разсеяно през стъклото. Дъждът беше спрял, валма от пара пълзяха по планинските склонове край магистралата. Автобусът продължаваше пътя си…
“Ние не сме хора, чужденците са хора. Те ще ни научат на обноски и култура”.
От другата страна на пътечката някакъв чужденец – сламенорус, червен като морков мъжага дъвчеше сандвич. Късаше с пръсти парчета от сандвича и ги пъхаше в огромните си смилащи челюсти.
Мляскането се чуваше из целия салон. Приятелката му с тъпа самодоволна физиономия на тапир беше качила голите си крака върху предната седалка. На ушите си имаше сложени слушалки и се гърчеше в такт с музиката.
“Ние сме появили се вчера на тоя свят диваци и варвари. Трябва да целуваме ръка на чужденците и да се учим от великата Америка на човещина и вкус, на култура и цивилизованост”.
На екрана, окачен над кабината на водача, вървеше американски филм. Героите се стреляха с пищови, друсаха се с наркотици, сношаваха се по всички възможни начини и се изпражняваха направо пред камерата.
“Нашите американски бащи и учители, които са ни създали, които са ни дали нашата вяра и език; толкова високообразовани, толкова интелигентни и духовни! Истински интелектуалци! Аристократи!”
Разбира се – казах си почтително аз. – Това, че Ралф дъвче дъвка и си слага краката на бюрото, когато говори с теб, подчертава неговата височайша култура…
“Какво възвишено изкуство създават американците! Каква необикновена духовност!”
Филмът свърши, засвириха метъл. Крясъците на певеца и машинният вой на инструментите напомняха звуци от ада – писъци на измъчвани грешници и вопли на дяволи, дърпани за опашките.
“Само най-интелигентните българи избират пътя на емиграцията. За тази цел трябва да имаш мозък и интелект”.
– Д-р Романов! Това вий ли сте? – прозвуча неочаквано зад мен.
Обърнах се. О! Познато лице. Гуньо от Горно Долнище – едно селце в околностите на Луди дюли – се беше разположил на задната седалка. Той беше облечен в крещящочервено яке и пуловер, изпод американските дънки се подаваха цървули. Ухилената му физиономия с дебели устни, нос и отчаяно щръкнали уши сияеше срещу мене.
Гледах го учудено:
– Гуньо! И ти ли, бре? Как се озова тук?
– Емигрираме – каза Гуньо важно.
– Къде бре, Гуньо?
– Как къде? Там, дето от небето валят доларченца и паундченца! – дигна той взор нагоре. – На Запад!
– Не ти ли харесва у дома, в Горно Долнище?
– А! К’во да ми харесва – каза Гуньо презрително. – Я цел живот съм кòпал на село. Сакам сега друг лайфстайл!
– Няма ли да ти е мъчно за България?
– Не – намуси се Гуньо. – К’во да ми е мъчно? Я сакам сладък живот. Цело Горно Долнище се е изнесло у Торонто, у Ел Ей, у
Ню Йорк, та я ли че останем? България свинките да я ядат!
Хвърлих неволно поглед към писмото. “Най-добрата част от тоя народ заминава – уверяваше то. – Най-фините, най-интелигентните хора…”
– И какво ще правиш на Запад?
– А! к’вото кажат! – махна с ръка Гуньо. – Че брандираме! че ритрийтваме! че аутсорсваме! Я цел живот съм кòпал на село…
Само ей-тука, тука да валят зелени хартийки! – и той протегна в молитвен жест две гладни жадуващи шепи.
Помълчахме.
– Ами вий, д-р Романов? – облещи се любопитно Гуньо.
– Е, да… и аз тъй – отговорих. – Няма що да се прави. Всички сме тръгнали за натам. Хромо и сляпо, кьораво и сакато – всичко живо се изнася на Запад. Хората са се юрнали като отвързани, като полудели. Тичам и аз с изплезен език, с изцъклени очи!
– Правилно – одобри Гуньо. – К’вото другите, т’ва и ний. Я ако видим, че комшията се фърля от прозореца, фърлям се веднага и я со него!
– Нали, Гуньо? Така трябва! – казах аз въодушевено. – За какво ни е нашият роден език, щом можем да си говорим на английски? За какво ни е да мислим и защо ни е собствен мозък, щом някой от друга държава ще ни казва какво да правим?
– Мозък-возък – излишно бреме – изрече Гуньо дълбокомислено.
“Недей да хабиш излишно мозъчните си клетки. Мисленето причинява стрес на здравето и води до дисбаланс в организма – съгласно бе и писмото. – Винаги трябва да постъпваш като другите, да зависиш от чуждото мнение и да правиш само това, което ти казват. Плувай по течението, гради живота си според интернет, следи с изцъклен поглед телевизията и рекламите – те ще ти разкрият смисъла на живота”.
Сега пък на екрана на телевизора показваха порно и пасажерите го поглъщаха с такава жадност, че чак лигите им капеха на земята.
“Не се прави на самостоятелен и не претендирай за нищо свое. Чужденецът по определение е по-умен от теб. Трябва да си винаги под контрол, желателно чуждестранен!”
Спомних си приказката за дебила, която ми разправяше някога баба… Дебилът ставал сутрин – и получавал указание в главата си какво да прави. Той не вършел нищо без заповед. Веднъж дебилът получил съобщение: “Ти не си ти, а някой друг; теб те е родила не твоята майка, а чужда лелка. Своята душа си намерил на улицата. И всъщност не съществуваш”. – “Мене ме няма”, решил дебилът.
В този момент Гуньо се изправи и мина покрай мен, за да отиде по нужда. На гърба на якето му пишеше с огромни букви:
PROUD TO BE NOTHING
“Това, че мисленето е пакостна и социално опасна дейност, се доказва от историята на кървавите интелектуалци” – продължаваше писмото.
Спомних си веднага тази история. Това се случи преди няколко години в Земландия. Трагедията на земландския народ потресе света…
Историята на кървавите интелектуалци
Земландия е малка китна страна в югоизточна Европа. Земландците процъфтявали, докато били управлявани от чужди посолства, фондации и НПО-та. Те продали цялата си земя на чужденците, отървали се от промишлеността и енергетиката, ликвидирали образованието и културата като излишно бреме и заживели свободно и щастливо според стандартите на демократичния свят.
Интелектуалците в Земландия били осъдени на унищожение. Последните неколцина, преследвани и озлобени, се събрали на нелегална квартира и скроили заговор. Те извършили преврат, което не било трудно, защото армия и полиция в Земландия вече не съществували. Двама интелектуалци нахлули една вечер в правителствената резиденция и арестували президента, който по това време спокойно си гледал порно.
След преврата интелектуалците наложили жестока диктатура. Те изгонили от страната чуждестранните фондации, НПО-та и медии и така народът на Земландия останал насаме с разярените свирепи интелектуалци. А те вършели страшни неща. Забранили порното и сапунените сериали. Преследвали псувните и говоренето на диалект. Принуждавали хората да обичат родната си земя, да се учат и образоват.
Но най-много от зверствата на интелектуалците пострадали младите хора. Документирано е, че са връзвали младежи към стола, принуждавайки ги да четат книга. Имало и други ужасни изтезания. Карали младите да кажат нещо, което са измислили с главата си, а не което са прочели в своя смартфон или в интернет. Принуждавали ги да се обикнат и оженят, преди да правят секс.
Тези ужасяващи престъпления на режима отекнали по света. Коалиция от 30 демократични държави начело със САЩ се обединили срещу малка Земландия и ѝ обявили война, за да я освободят. Интелектуалците оказали съпротива и демократичните армии били принудени да сринат Земландия със земята. След бомбардировките градове и села в Земландия не останали и земландският народ, освободен от кървавия режим, заживял сред развалините – отново демократизиран, свободен и щастлив.
– Д-р Романов! Събудете се, д-р Романов!
– А? – сепнах се аз. Гуньо стоеше изправен над мен и ме разтърсваше.
– Пристигнахме! Ставайте да вървим!
Пасажерите се изправяха и търсеха багажа си. Автобусът стоеше закотвен пред някаква висока сграда.
Това бе финалът на нашето пътуване. Бяхме пристигнали в N, град на брега на Атлантика.
…След като се настаних в хотелската стая, аз изпих едно питие в бара, излязох навън и тръгнах по лабиринта на улиците към морския бряг. Леле, какъв шум, воня, тътен и рев на коли, каква пъстра, вавилонска сбирщина от хора! Сред бензиновото зловоние и врява тълпи от просяци, туристи, клошари, мигранти от целия свят бръмчаха на стотина земни наречия. Тийнейджъри с бръснати черепи се носеха на мотори. Бели, черни, жълти проститутки се рояха навсякъде и предлагаха натрапчиво своите услуги; наркомани се друсаха по ъглите или се изпражняваха направо на тротоара. Навсякъде се въргаляха спринцовки с изразходвани инжекции.
Вървях и разглеждах офисите, банките, небостъргачите. Над една банка трептеше надпис: “Вземете, молим ви, кредит у нас! Ще Ви трябват само 5-6 живота, за да го върнете!” Сетих се за Гуньо и неговите валящи от небето доларченца и паундченца…
В този момент видях храм с високи колони и готически кули. Портите му зееха широко отворени. Влязох. Големият черковен салон беше пълен с хора. Огромен идол на Златния Телец се издигаше по средата. В полумрака златото му лъщеше, огромната бича рогата глава беше наклонена застрашително напред. Жреци обикаляха около него и го кадяха.
Службата свърши. Пасторът застана на амвона и отвори Библията.
Слушам какво казва пасторът и не вярвам на ушите си. Какъв нов, свеж прочит на библейския текст! В Библията пише: “Който не работи, не трябва да яде”. А той чете: “Който няма пари, не трябва да живее!” Пише: “Аз съм Господ Бог твой, да нямаш други богове освен Мене”. А той чете: “Аз съм Доларът, твоят Бог – да нямаш други богове освен Долара!…”
Вярващите слушаха със сълзи на очи. Мнозина падаха на колене пред идола, целуваха копитата му, поднасяха дарове с треперещи ръце…
Излязох оттам трогнат, запленен. “Колко мъдра и възвишена е западната халтура… тоест искам да кажа култура, и сифилизация… тоест искам да кажа цивилизация!” – мислех си с умиление.
Навън бе паднал вечерният здрач. Широкият булевард грееше от светлини, пъстри многоцветни реклами, неонови огньове и надписи. Вървях и зяпах с отворена уста… На едно място безкрайно дълга, просто километрична опашка от хора се точеше по тротоара като огромна змия.
Интересно, защо ли са застанали тук? Какво искат? – чудех се аз. Внезапно чух българска реч. Неколцина мои сънародници се открояваха сред тълпата.
– Добър вечер! – поздравих приветливо. – За какво чакате?
– Как за какво! – беше отговорът. – Не знаете ли? Чакаме за билети за “Титаник”! Той ще ни пренесе през океана в Обетованата земя!
Стреснах се.
– “Титаник”? Но той не е ли?… – подех нерешително.
– Всичко е наред, д-р Романов! Товаренето на пасажерите вече започна! Бързайте и вий, да не изпуснете реда си… Застанете веднага на опашката!
– Благодаря, приятели. Някой друг път… – смотолевих и побързах да си тръгна.
– Стойте бе, д-р Романов! Къде бягате?
Но аз вече бях далеч от тях.
…Стоях на брега на океана и зяпах студените звезди над морската шир. Хладен бриз подухваше от морските вълни.
Наблизо някакви тъмни фигури правеха метани. Падаха на колене, после по корем, простираха ръце към хоризонта с трескав поглед, с изцъклени очи.
– Ей, какво правите бе?
– Молим се, господине… Чакаме слънцето да изгрее от Запад!
Зинах да кажа нещо и… се събудих. Бях задрямал у дома, в моята сладка България.
Тръснах с глава, за да прогоня натрапчивите видения. Тук съм си аз, на моя родна земя, тук искам да живея и тук да умра!…
Автор: Андрей Романов за "Гласове"
