"Настоявам колегите Вучич и Тачи да решат всички проблеми между Сърбия и Косово, достатъчно силни лидери са", заяви Бойко Борисов след срещата на лидерите на страните от Процеса „Бърдо-Бриони“ в Скопие…
В четвъртия месец от българското европредседателство българският премиер пробва да влезе в кожата на Хенри Кисинджър и постигне историческо помирение между Сърбия и Косово, както някога американският държавен секретар помири Северен и Южен Виетнам.
Намерението на българския помирител е чудесно, но изпълнението му е като на слон в стъкларски магазин. При това бързащият да регистрира светкавичен дипломатически успех забравя, че екипът на Кисинджър преговаря със Сайгон и Ханой не четири месеца, а цели четири години. И през 1974 г. Кисинджър получи Нобеловата награда за мир…
Дали пък дипломатът от Банкя, когото албанският премиер Рама нарече „Балканския Меркел“ не си е въобразил, че за шестмесечното си европредседателство ще грабне Нобелова награда за помирението между Сърбия и Косово?
И наистина ли нашият герой си въобразява, че Вучич и Тачи начаса ще се вслушат в назидателния му тон и ще се прегърнат, както Борисов прегръща Меркел?
И за стажант в дипломацията е ясно, че такъв ултимативен тон и остър език на посредник към преговарящи отблъсква спорещите страни. Агресивният му език към Белград и Прищина и използването на глагола "настоявам" повече прилича на рекета на борчетата в зората на прехода, отколкото на изискан дипломатически маниер на търпелив и умен посредник в мирни преговори.
Като посредник Борисов нито е търпелив, нито е умен. Той припряно бърза да регистрира исторически успех преди края на европредседателството си, забравяйки, че пролятата кръв между два враждуващи народа не се забравя за шест месеца.
Всъщност премиерът ни проектира историческия си провал с договора с Република Македония на 1 август 2017-а върху вековния сръбско-албански конфликт. Борисов храни илюзията, че Белград ще жертва националните си интереси в Косово, както София капитулира пред македонизма, признавайки и измислената македонска нация, и откраднатата история, и сърбизирания югозападен български диалект.
Сърбите са нанесли непоправими поражения върху българските интереси във Вардарска Македония и Западните покрайнини. Но през 19 и 20 век политиците им показаха държавническо поведение, което нашите лидери рядко са демонстрирали. Сърбите избираха външните си съюзници, съобразявайки се не с моментните ползи, а със стратегическите си национални интереси. Затова бяха на страната на победителите и в Първата, и във Втората световна войнa. А по време на Студената война мъдро балансираха между Изтока и Запада и имаха жизнен стандарт, близък до западния.
И ако не бяха авантюрите на Милошевич, пробудили сепаратизма на словенци, хървати, босненски мюсюлмани и албанци, сега Югославия щеше да е водеща европейска държава, а сърбите да дърпат конците на Балканите. И въпреки поражението си в Косово, благодарение на Дейтънския мирен договор /1995/, днес сърбите имат втора сръбска държава – Република Сръбска в Босна и Херцеговина, която рано или късно ще се обедини с държавата-майка.
А ние какво имаме? Капитулация и унизителен Ньойски договор след Първата световна война. Втора капитулация и Парижки договор след Втората световна война. Трето поражение и в 45-годишната Студена война. И най-страшното – изгубени изконни български земи в съседство и три милиона избити, прогонени и асимилирани българи в Турция, Гърция, Македония и Сърбия.
Тогава на какво отгоре Борисов се пъчи в Скопие и помирява сърби и албанци?
Нека първо се вгледа в собственото си външно министерство, което тези дни предложи за почетен консул в Скопие македонски мафиот. Нека види какво става с българите в Западните покрайнини, които той жертва заради Западните Балкани, давайки безусловната си подкрепа за членството на Сърбия в ЕС.
На такъв народ, такъв премиер!
Велизар Енчев
