Когато отново, за пореден път, прочета новина за брутален побой на българи над българи, аз се замислям за разни неща.
Естествено, няма как: аз също съм глупак, защото съм човек, и затова първото, което си помислям е: Боже, Боже, колко отвратителни и неспасяемо лоши са хората!
Това е слаба мисъл, защото не води до нищо.
Всъщност – ние българите много обичаме такива безнадеждни обобщения, такива крайно мрачни и песимистични констатации. И ако казах, че такава мисъл „не води до нищо”, казах го по инерция, само за да угодя на посредственото традиционно мислене.
Всъщност в такова безнадеждно и агресивно черногледство си има тонове изгода и цели камари удоволствие и полза!
Защото, когато българинът (примерно аз), си каже: Колко лоши са хората! – той така дълбоко и облекчено въздъхва, такова удоволствие (неосъзнато) изпитва – че всички оргазми на света не могат да се сравнят с него!
Оргазмът всъщност е удоволствието от изпразване на натрупано напрежение. А да освободиш натрупаното напрежение от гнева и негодуванието си срещу света и хората – това е най-висш оргазъм! Да избълваш право в лицето на „тия гадни хора” цялата си неудовлетвореност и цялото си разочарование от това, че светът и животът не са така хубави, както ги искаш!
Но има едно доста по-подло удоволствие в черногледството, което ни кара да казваме „Колко лоши са хората!” – а то е следното: Когато си кажеш, че хората по принцип са лоши, че всичко човешко е зло и отвратително, че светът отива на зле и че хората не заслужават нищо добро от тебе – това те освобождава от отговорност!
От отговорността и самият ти да си добър, старателен, състрадателен и да постъпваш морално! И айде – шапка на тояга! Щом светът е гаден и хората са лоши – значи и ние можем да се държим както ни падне! Мързеливо, злобно, подло и неморално.
Та нима хората, тия зли хора, заслужават нещо повече?! – така си казваме и потриваме ръце.
Естествено – това се случва обикновено извън будния поглед на съзнанието ни - иначе ние си се възприемаме като добри и честни. Способността на човешката душа да крие неприемливите ни мисли и намерения от самите нас е добре известна още от времето на дедо Фройд, като погледне човек.
И така. Отново някакъв българин вижда човек в двора си и го напада с юмруци (този път просто случайно не е имал самоделен пистолет нито друго незаконно оръжие) и го пребива до смърт.
Дядо Коста. Този път обществото е твърдо против насилника и съчувства на убития. (казвам „съчувства на убития” за да намекна за пълната абсурдност на самата идея за съчувствие). И обществото е против насилника и го заклеймява, защото насилникът е бил пияница, а убитият – старец и поклонник.
Тук се отваря огромната тема за ценността на човешкия живот; и ако един човек примерно не се къпе редовно или страда от шизофрения – то животът му по-малоценен ли е от живота на чистичкия и нестрадащия от шизофрения?
Но аз казах, че мисля за това брутално убийство, тоест – опитвам се да мисля за него - по малко по-различен начин.
Ще дам правото на всеки, който иска да ме мрази именно сега да ме мрази колкото си иска! Защото ще кажа нещо, което е твърде тенденциозно, произволно и така да се каже „съшито с бели конци”. Но каква е работата на писателя, ако не да подхвърля и най-странни и далечни асоциации на тезгяха – за да бъдат обмисляни, да дават нови посоки на мисълта... и за да погледнем, благодарение на тях, на живота по малко по-друг начин и от по-друг ъгъл?
И така: Който няма смелост да бие големите и силните – той бие с особено голяма жестокост слабите и безпомощните!
Това не е черта просто на развалените и неморалните хора...(ето тук ме мразете, патриоти), а донякъде е една доста характерна българска черта! Как ви се струва?
Тоест, аз търся основанията на тия безобразия, на тия брутални изстъпления, които в нашия живот никак не са редки, не в „лошотията на хората” въобще, не в някакво песимистично обобщение за безнадеждната човешка природа...а търся основанията в народопсихологията именно и точно на българите! Точно така - в нашата си, българска душевност!
И тук идват абсолютно халтавите и фриволни асоциации, които обаче аз се чувствам длъжен да правя – за да давам нови и нови материали за мислене – и нови и нови гледна точки – за разглеждане на нещата в живота ни!
Веднага почвам да си мисля така: Кога ние сме клали турци? Които са били нашите истински петвековни поробители.
Левски, Бога ми, е осъден на смърт за убийство на българско момче и за издаване на заповед за убийството на български монах.
Кого са убивали най-вече хората от ВМРО? Стамболийски, членове на други македонски организации, комунисти и земеделци (българи), но някога нападали ли са редовна турска (сръбска, гръцка или каквата и да било друга) армия? Вероятно да. Но това, което е останало в моята памет е за едно непрекъснато избиване на други българи, на други потиснати и на други смачкани хора! Но не и на тия притежаващи власт и сила!
Опълчили ли са се българите (тук променям местоименията и вместо „ние” започвам да казвам „те, българите”, защото искам да се разграничавам) на нацистите? Или като партизани в балкана предимно са обирали мандрите на други българи - нещастни и жертви на обстоятелствата, колкото самите тях?
Някой в България да се е опълчил директно срещу руската окупация, да е показал достатъчно твърдост и яснота? Може би е имало – хора като Никола Петков и шепа достойни интелектуалци – но те са били пометени от вълната на една „обща злоба”. Която винаги е била насочена не към когото трябва. Не към лошия, към реалния потисник, не към окупаторите руснаци...а към другите потиснати; към най-слабите и безпомощните.
И си мисля и обобщавам: Когато нямаш смелост да излееш гнева си към тоя, който те мачка, но е много силен – ти ставаш чудовищно зъл и брутален към по-слабите.
Жестокостта на простия човек, който няма смелост да се опълчи срещу истинските си проблеми - винаги се оттича в канала – там където има най-малка опасност от съпротива. И по пътя и винаги стоят разни малки, невинни и нещастни други хора. Най-често - случайни.
Докато си мисля за бруталната жестокост на българин към друг българин, (слаб и безпомощен), се сещам заовчарите. Вероятно – прадеди на тоя насилник. Които са водели из Балкана момчетата от четата на Ботев, след като е била разпръсната, и всеки се е спасявал сам. Овчарите водели момчетата по пътеки, известни само на тях. Обещавали им да им покажат пътя към Сърбия. Не им отказвали помощта си. Водели ги напред - назад понякога по цяла седмица. И накрая – явно съвсем вбесени от вътрешните си терзания – хващали момчетата за краката и ръцете – като чували, докато спят – и ги хвърляли в отвестните, ужасни, карстови пещери – понори, каквито има много в Западния Балкан! Овчарите били вбесени (мисля си) най-вече от необходимостта да мислят, да мислят морално и да решават трудни етически дилеми, като например: Ние на властта ли да помагаме или на айдуците? Ние българи ли сме или поданици на султана? Ние сега хлеба за децата си ли да го пазиме, или на тия хъшлаци да го даваме?
Такива едни въпроси ги вбесявали и те – не защото мразели момчетата – а защото им идвало в повече мисленето – хващали за крака и ръце – и хвърляли в пропастите!
Бруталността на злия, прост човек, който никога не е имал смелостта да се опълчи на големите и силни злини в живота си – и затова е изливал омразата си върху малките и невинните.
Е – казах, каквото си мислех! И предупредих, че тия мои хрумвания въобще не претендират за неоспоримост! Отдавна съм разбрал, че няма човешко твърдение, което да не може да бъда оборено. Няма бог или истина, които да не могат да бъдат опровергани. Но аз държа да се поглеждат нещата от колкото се може повече и колкото се може по-странни ъгли.
Защото да си кон с капаци е много жалка работа. Както казваше Анди Дюфрейн в Изкуплението Шоушенк.
Калин Терзийски
https://offnews.bg
