ДА НЕ ЗНАЕШ ИМЕТО НА БОЛЕСТИТЕ

ДА НЕ ЗНАЕШ ИМЕТО НА БОЛЕСТИТЕ

Тази вечер се разкашлях много и макар че съм почти сигурен, че кашлицата ми е алергична, ме хвана страх. Най-вероятно съм алергичен от чай от смокинови листа и след като решихме да си направим такъв чай, кашлях наистина като магаре.

Седя на фотьойла, дишам дълбоко, кашлям след всяко вдишване, а с ноздрите си измислям всевъзможни алергени, като освен със смокиновия чай, ги свързвам с есента, с настроението на къщата, с въздуха, който влиза и си излиза от стаята. Свързвам ги с ламперията на къщата, с паяжините и не спирам да кашлям, и ме е страх.

И почвам да пия лекарства, които нямат връзка с кашлицата, но ги пия, за да правя нещо. И почвам да си мисля за болестите в моя живот.

Като дете съм боледувал много, но думата болест не си я спомням. Спомням си болките в гърлото, спомням си, че ме болеше тялото – спомням си болката, но не болестта.

Веднъж – още съм бил бебе и съм сучел, и така съм се насукал освен с мляко, и с гной от гръдта на майка си. И докато съм берял душа, баба ми произнесла знаменитата фраза, която ме разсмива и умилява и днес: „Само да му мине на детето, па ако ще после да бутне радиото и да го счупи“.

И съм оцелял, и радиото си остана небутнато и несчупено.

Като ученик се радвах, когато се разболеех. Хем не ходя на училище, хем се грижат за мен, хем болестта ме прави важен и сякаш пораствам с тая болест и заемам друго положение в семейството.

Не знам как точно съм пораствал с болестите си като ученик, но нещо в мен след всяка болест наистина укрепваше и нещо, което ме смайва досега – не помнех имената на болестите. Знаех от какво съм болен, а забравях името на болестта.

Много се радвах, като ми отрязаха сливиците и затова, че спря да ме боли гърлото непрекъснато, и затова, че една седмица не ходих на училище и седмицата беше пълна със сладолед. Цяла сладоледена седмица на отрязаните ми сливици..

Когато стана дума, че вероятно имам язва на дванайсетопръстника, сърцето ми затупа радостно, защото можеше да не ходя в казармата. Можеше да не ходя, ама отидох и служих двайсет и четири месеца като стой, та гледай.

Веднъж бях болен десетина дена и всеки ден да ме види идваше моята приятелка. Още помня дъха на кожата ѝ, на роклята ѝ и си спомням как, като си събуваше сандалите, над глезените ѝ и малко по-нагоре личаха следите от кожените връзки.

Не знам дали любовта ме е лекувала през тия десет дена, или хормоните ми са изпълнявали функция на антибиотици, но точно тогава ме излекува това момиче, а не докторите.

Майка ми беше медицинска сестра и докторите в нашата къща винаги са били на голяма почит. Имах им пълна вяра вероятно и заради това, че ми бяха като бащи – имам предвид като възраст. Вярвал съм на докторите и защото миришеха на доктори, и защото бяха на възрастта на родителите ми.

Сега ме лекуват доктори, които са мои набори или мои деца. Няма да кажа, че не им вярвам, но ги приемам с някакъв особен интерес, с умиление и понякога си мисля, че всъщност се лекувам сам. Мисля си, че всичко, което знаят те, го знам и аз. Много тъгувам за рецептите, които пишеха старите доктори. Извади докторът кочана с рецепти, пише по него и сякаш изпраща тайно послание на аптекарката, и подрежда едно до друго лекарствата, които трябва да ме излекуват. Сега си мисля, че докторите не са писали нечетливо, както се твърди, а са използвали тайнописа на здравето. Каква ще е тая електронна рецепта, която невидима прелита и стига едновременно до всички аптеки? Искам си рецептата в джоба и до сърцето.

Дългите години на моето учителстване изтриха болестите от съзнанието ми. Получих фациалис на лицето, микроинсулт получих в училище, после инфаркт и все ми се струваше, че болестите не могат да влязат вътре в училището – че няма какво да правят в класните стаи, а са някъде отвън и аз ги срещам именно извън училището. Толкова бях потънал в училището и в учениците, че фациалиса си го наричах кривене на лицето и ме беше яд, дето не мога да си измия зъбите като хората. Микроинсулта го мислех за махмурлук, защото няколко дни виждах двойно. А всъщност съм се разболявал от несподелената си любов с училището. Исках да го заобичам това училище, да се влюбя в него и не можах докрай. И затова се разболявах.

Месец поне преди да получа инфаркт смятах режещата болка по средата на гърдите си за студова алергия и когато в Пирогов разбрах, че имам тежък инфаркт, не само че не се уплаших, а се успокоих така, че сякаш не лежах в болничното си легло, а някъде във въздуха. В интензивното отделение на кардиологията в Пирогов преживях нощи, в които водих разговори и за бели коне с доктори, и за садене на невени и домати, преживях и страдания по чужди внуци в чужбина и още първата нощ получих покана да пуша на прозореца с още един инфарктен.

Не е за вярване, но когато разбрах за карциномната си диагноза, побягнах от болницата към такситата, спрях се край такситата и ме напуши на смях, и отчаянието ми се превърна в радост, че като умра – и край – няма да чувствам нищо и повече няма да ме е страх.

Сега много ме е страх от болести. Не ми се ще да ги виждам тия болници, а през месец-два ми се налага да съм там. Измислил съм си обаче един трик – тъй като от дете свързвам болниците с майка си – медицинската сестра, и защото, така да се каже, съм пораснал в туберкулозно отделение покрай майка, вляза ли в болница, и си мисля че ей сега ще я видя – с бялата престилка, с касинката на главата и с червеното кръстче на касинката.

Новите болници ме ядосват с вида си и с обстановката си. Не говоря за модерната апаратура – тя е нещо друго… Но тия високи сгради, тия безлични фасади, тази липса на интимност по коридорите и в отделенията. В болниците трябва да има много орнаменти, картини, много зеленина и цветя трябва да има в тях. Не може всичко да е стерилно и да си мислиш, че си в рая.

Не знам дали се разбра какво голямо влияние според мен има любовта в историята с болестите. Любовта наистина лекува, като морфин е тя – хем успокоява болката, хем те кара да мислиш за нещо извън болестите. Любовта лекува и защото в самия акт на зачеването екстазът напълно изтрива спомена и представата за болка и поне за няколко минути любовта и зачеването живеят без болести, без страх, макар че още тогава с живота се зачева и неговият край.

Моята голяма болест сега е, че не знам какво да правя през деня. Непрекъснато правя различни неща, разбира се, и пиша, но не правя нищо, което да ме излекува от усещането, че не правя нищо. Спокойствието е наслада и страшна болест – болест на свития кръгозор.

Не знам дали някога ще победим болестите, но ако ги победим напълно, едва ли ще можем да усетим след голямата болка колко хубаво е да не те боли нищо и да не помниш името на нито една болест.

Николай Милчев