ДАНО ТОЗИ ПЪТ ПРОГЛЕДНЕМ

Развълнуван съм. И мисля, че всеки българин има право да бъде развълнуван.

След повече от хиляда години тленните останки на цар Самуил се връщат в България. Не негов паметник, не предмет, който някога му е принадлежал, не поредният символ, около който да спорим. Връщат се тленните останки на български цар. На владетел от Първото българско царство. И в това има нещо много по-голямо от една официална церемония.

От Първото и Второто българско царство нямаме друг български владетел, при когото по този начин да са запазени и идентифицирани и гробът, и тленните останки. Не можем да застанем пред гробовете на Симеон Велики, на Асен и Петър, на Калоян или на Иван Асен II така, както един народ би трябвало да може да застане пред владетелите, изграждали и пазили държавата му.

Имаме Самуил.

И сега Самуил се връща.

Има някаква историческа справедливост в това. Закъсняла с векове, но все пак справедливост. Една поправена неправда в момент, в който България сякаш отчаяно се нуждае поне от едно доказателство, че не всичко изгубено остава изгубено завинаги.

Живеем във време на безпътица. На политическо дребнотемие, на безкрайни вътрешни войни, на решения, които все по-трудно могат да бъдат обяснени с националния интерес. Малко по малко свикнахме с мисълта, че държавата е нещо далечно, че суверенитетът е условен, че посоката идва отвън, а от нас се очаква само да се приспособяваме.

Спорим за всичко. Делим се за всичко. И докато спорим, понякога дори не забелязваме какво губим.

И точно сега при нас се връща един цар, който почти целия си живот е водил битка за съществуването на България.

Трудно е да не видиш символа.

Самуил е царят на една от най-трагичните картини в българската история. Владетелят, пред когото се връща ослепената му войска. Хиляди мъже, останали без очи след Беласица. Според средновековния разказ сърцето му не издържа на гледката.

Повече от хиляда години по-късно именно този цар идва отново при нас.

Само че сега въпросът не е дали неговата войска ще прогледне.

Въпросът е дали ние ще прогледнем.

Защото нашите очи никой не е извадил. Ние сами понякога предпочитаме да не виждаме. Не виждаме какво губим, докато воюваме помежду си. Не виждаме колко лесно заменяме държавност с партийност, национален интерес с удобство, памет с поредния скандал на деня. Не виждаме колко малка става България, когато сами я смаляваме, и колко голяма може да бъде, когато си спомни откъде идва.

Затова мисля, че на 3 октомври трябва да сме много.

Не заради правителството. Не заради президента. Не заради партия.

Заради Самуил.

И заради България.

Разбира се, завръщането му има значение и в спора за историческото наследство на средновековната българска държава. Но Самуил е твърде голям, за да го превръщаме в оръжие срещу някого. Историята му няма нужда от лозунги. Тя е достатъчно силна сама по себе си.

А за онези, които още спорят чий цар е бил Самуил, историята понякога има особено чувство за ирония: след повече от хиляда години той се завръща като български цар в България.

Понякога най-убедителният отговор на всеки опит историята да бъде пренаписана е просто да застанеш спокойно пред нея.

И да помниш.

Трябва да сме там заради Самуил. Заради хората, които са вървели след него. Заради държавата, която са защитавали. И най-вече заради нас самите.

Защото народът не е само население, което живее в едни и същи граници. Народът е памет. Връзка между мъртвите, живите и онези, които още не са родени.

Ако тази връзка бъде прекъсната, остават само територия, администрация и хора с еднакви паспорти.

Понякога историята ни дава редки мигове, в които можем отново да почувстваме тази връзка.

Това е един от тях.

Един български цар се връща у дома след повече от хиляда години. Царят, който видя своята ослепена войска, се връща при своите наследници.

Нека бъдем там. Не за да викаме. Не за да спорим. Не за да присвояваме историята. А за да покажем уважение. И за да си спомним.

Защото Самуил вече е издържал своя изпит пред времето.

На 3 октомври изпитът е наш.

Дано този път прогледнем

Marty Raykov